Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Дризт едва издържа половинчасовите неприлични коментари на варварите в Хенгорот.

— Никога досега не е издържал толкова дълго! — подметна някой.

— Берктгар Корави! — подхвърли друг и всички подеха вика му, вдигайки халби за наздравица.

Няколко от жените, скупчени в един от ъглите, се изкискаха, но повечето се намръщиха недоволно.

— Корави — тихичко повтори Дризт. Думата прекрасно описваше и неговото собствено търпение през тези непоносимо дълги минути.

Колкото и да се дразнеше от грубите шеги по адрес на Кати-Бри, гневът му бледнееше пред страха, че Берктгар може да я нарани, дори да я надвие и после да се възползва от нея.

Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не позволи на въображението си да се развихри. Все пак, въпреки хвалбите си, въпреки дръзките шеги на хората си, Берктгар беше мъж на честта. Ала сега беше пиян…

Ще го убия, закле се Дризт, ще го убия с тези две ръце. И наистина, ако онова, от което се боеше, действително се случеше, скиталецът щеше да посече могъщия Берктгар на място.

За щастие, така и не се стигна дотам, защото Кати-Бри и вождът най-сетне се върнаха. Бяха леко поразрошени, а Берктгар имаше засъхнала кръв по брадата, но иначе и двамата бяха добре.

Докато минаваше покрай приятеля си, Кати-Бри му смигна многозначително, но не каза нищо.

Варварите затаиха дъх в очакване на някоя пикантна историйка за „подвизите“ на своя вожд.

Очите на Берктгар се спряха върху младата жена и тя издържа погледа му, без да трепне.

— Няма да нося Щитозъб! — обяви той на всеослушание.

Думите му бяха последвани от гръмогласни викове и дюдюкания, мъжете започнаха да се чудят на висок глас кой ли е спечелил „състезанието“.

Берктгар се изчерви и Дризт се уплаши, че се задават неприятности.

Междувременно Кати-Бри бе скочила върху масата и най-сетне успя да надвика врявата:

— Няма мъж в Заселническа твърдина, който да се мери с него! — заяви тя, при което неколцина варвари се втурнаха към нея, изгарящи от желание да приемат това предизвикателство. — Няма мъж, който да се мери с него! — яростно повтори тя и свирепият й вид накара мъжете да се върнат по местата си.

— Няма да нося Щитозъб заради светлата памет на Уолфгар — обясни Берктгар. — И заради честта на Кати-Бри.

При тези думи по лицата на всички се изписа недоумение.

— Ако искам да заслужа дъщерята на крал Бруенор, наш приятел и съюзник — продължи вождът и Дризт скришом се засмя на начина, по който бе нарекъл Бруенор, — ако искам да бъда достоен за нея, то тогава моето оръжие, Банкенфуере, Яростта на Севера, трябва да се превърне в легенда.

И той вдигна гигантския меч над главата си, предизвиквайки вълна от одобрителни възгласи.

С това въпросът бе приключен и поразклатеният съюз отново бе скрепен. Халбите бяха напълнени за миг, преди още Кати-Бри да успее да скочи от масата и да отиде при Дризт. Докато минаваше покрай Берктгар, тя поспря и го погледна право в очите:

— Ако някога посмееш да излъжеш — прошепна младата жена, като внимаваше никой друг да не ги чуе, — ако само намекнеш, че си се възползвал от мен, знай, че ще се върна и ще те посека пред очите на цялото племе!

Лицето на варварина потъмня при тези думи и съвсем не му стана по-леко, когато се обърна, за да я проследи с поглед, и видя страховития й приятел, с ръце върху дръжките на двата си ятагана и особен пламък в лавандуловите очи, който красноречиво издаваше какво изпитва към дъщерята на Бруенор. Берктгар нямаше никакво желание да си има повече вземане-даване с Кати-Бри и все пак предпочиташе да се бие с нея още сто пъти, отколкото да се изправи срещу скиталеца дори веднъж.

— Ще се върнеш и ще го посечеш? — повтори Дризт, когато с младата жена се озоваха навън.

— Е — поклати глава тя, — дано никога не ми се наложи да изпълнявам това обещание. Да се биеш с него, когато не е толкова пиян, сигурно е същото като да влезеш в бърлогата на свирепа мечка.

При тези думи по лицето на Дризт се разля широка усмивка и той изведнъж спря. Кати-Бри го изгледа любопитно.

— Аз съм го правил — рече той и ето че вече имаха история, която да ги развлича, докато крачат по планинските пътеки.

Няколко часа по-късно тримата (скиталецът побърза да извика Гуенивар веднага щом излязоха от поселището) спряха да си починат. Звездите блещукаха на небето, огънят бавно догаряше, а Дризт замислено наблюдаваше Кати-Бри, която спеше недалече от него.

— Знаеш, че я обичам, нали? — тихо прошепна той на Гуенивар.