Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Две седмици след победата, празненствата в Митрил Хол все още продължаваха. Гостите бяха започнали да се разотиват — първи си заминаха двамата бойци от Несме, както и Дългите ездачи, заедно с Белла и Харкъл (Бидърду обаче най-сетне отстъпи пред увещанията на Пуент и склони да поостане още малко). След тях лейди Алустриел поведе седемдесет и петимата си оцелели рицари към дома, готова да посрещне предизвикателствата на своите политически съперници, убедена, че е постъпила правилно, като се притече на помощ на крал Бруенор.

За разлика от тях, свиърфнеблите изобщо не бързаха да се прибират — прекарваха си повече от добре в компанията на рода Боен чук. Варварите от Заселническа твърдина пък се бяха зарекли да останат, докато не пресушат и последната капка медовина в Митрил Хол.

В същото време, насред едно студено, ветровито плато в подножието на планината, възседнала красив дорест жребец, принадлежал доскоро на един от убитите Сребърни рицари, Кати-Бри се взираше назад към Залите, а в гърдите си усещаше тъпа болка. Погледът й обходи скалистите пътеки, които тръгваха от портите на Митрил Хол и тя не можа да сдържи усмивката си, когато забеляза един конник да се спуска към нея.

— Знаех си, че ще ме последваш — рече тя, когато Дризт се приближи.

— Всеки от нас си има своето място — отвърна той.

— И моето не е в Митрил Хол! — решително отсече тя. — Няма да промениш решението ми!

Вместо отговор, скиталецът се взря в нея.

— Говори ли с Бруенор? — попита той накрая.

— Разбира се! — сопна се Кати-Бри. — Нима смяташ, че ще си тръгна без благословията на баща си?

— Неохотно дадена благословия, без съмнение — отбеляза Дризт.

Кати-Бри се изправи в седлото и вирна глава:

— Бруенор има да свърши толкова много неща — отсече тя. — А и нали има Риджис и теб… — изведнъж погледът й попадна върху голямата раница, завързана за седлото му и у нея се прокрадна неочаквано подозрение. — Както и Гандалуг и Берктгар — довърши тя: — Та те двамата още не са решили кой ще, управлява, макар че според мен по-разумно е Бруенор да си остане крал.

— Да, така наистина би било най-добре — съгласи се Дризт, после и той, и Кати-Бри замълчаха.

— Берктгар вече на няколко пъти подхвърли, че може да си тръгне — обади се скиталецът след малко. — Обмисля дали да не се завърнат в Долината на мразовития вятър и да заживеят както преди.

Младата жена кимна — тя също бе чула нещо подобно.

Между двамата отново настъпи неловка тишина. Най-сетне Кати-Бри не издържа и сведе поглед. Струваше й се, че приятелят й я осъжда; раздираха я съмнения и тя не можеше да се отърве от усещането, че постъпва като лоша дъщеря, лоша и себична.

— Баща ми не се опита да ме спре — рече тя рязко, — и ти също няма да успееш!

— Никога не съм казвал, че искам да ти попреча — спокойно отвърна Дризт.

Кати-Бри не каза нищо, ала изобщо не се изненада. Когато за първи път каза на Бруенор, че иска да си тръгне, че иска да напусне Митрил Хол за известно време и да пообиколи света, свадливото джудже нададе такъв рев, че тя се уплаши да не би таванът да се срути отгоре им.

Срещнаха се два дни по-късно, когато ефектът на безчетните кани светена вода, с които баща й се наливаше напоследък, бе отминал, и тогава, за нейно облекчение и изненада, той се бе държал много по-разумно и сговорчиво. Беше я уверил, че прекрасно я разбира и, макар гласът му да бе насечен от вълнение и тъга, й бе казал да последва сърцето си, да тръгне по белия свят и да открие своето място под слънцето. Още тогава обикновено свадливият й баща й се бе сторил необичайно сговорчив и разумен, но едва сега, докато гледаше топло усмихнатия Дризт, тя най-сетне разбра кой трябва да му бе нашепнал онези мъдри думи.

— Той ли те изпрати? — подозрително попита тя.

— Не мога ли и аз да си тръгна като теб? — засмя се елфът.

— Просто не мога да прекарам остатъка от дните си в тунелите — почти умолително рече младата жена, сякаш искаше да се оправдае, да се отърве от угризенията, които я измъчваха, от мига, в който реши да напусне дома си.

Погледът й се зарея към хоризонта и тя добави:

— Сърцето ми нашепва, че там ме очакват още толкова много неща. Нашепва ми го още откакто Уолфгар…

Тя въздъхна и безпомощно вдигна очи към приятеля си.

— Мен също — усмихна се той дяволито. — И двамата ни очакват още толкова много неща.

Кати-Бри хвърли поглед през рамо, на запад, където слънцето бавно пълзеше към своя заник.