Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Ала неприятности със сигурност щеше да има. Досега матрона Баенре се бе грижила за това семейството да бъде обединено, поне доколкото бе възможно в град като Мензоберанзан. Какво ли щеше да стори непредсказуемият Громф сега, когато нея вече я нямаше?

А и Триел, какво ли можеше да се очаква от нея, запита се Берг’иньон. Къде беше неговото място в плановете на сестра му? След като се възкачеше на престола, тя щеше да си роди и отгледа свои собствени деца. Първородният й син щеше да бъде подготвен или за магьосник на дома или за Повелител на меча, длъжността, която Берг’иньон заемаше.

Колко ли му оставаше още, зачуди се той. Петдесет години? Сто години? Доста кратък период за дълголетните елфи на мрака.

Погледът му неволно се зарея към тунела, по който си бе тръгнал Джарлаксъл и той сериозно се замисли над предложението на наемника да се присъедини към Бреган Д’аерте.

В Митрил Хол царяха смесени чувства, а радостните възгласи и наздравици нерядко се сменяха със сълзи по загиналите в битката. Всички скърбяха за Беснел и Фърбъл, за Регуелд Харпъл и десетките храбреци, паднали в боя. И всички ликуваха за крал Бруенор и могъщите му приятели, за Берктгар Храбри и лейди Алустриел, която все още не бе напълно излекувана, и за Стъмпет Рейкингклоу, героиня от схватката в Подземния град и от сраженията в Стражев дол.

И разбира се, за Гандалуг Бойния чук, патрона на рода Боен чук, завърнал се, както им се струваше, от гроба. Бруенор още се сепваше лекичко при вида на своя праотец, сякаш статуята от Залата на кралете неочаквано бе оживяла!

Сега двете джуджета бяха заедно в тронната зала, разположена в горните нива на Митрил Хол. От едната им страна седеше Берктгар Храбри, а от другата — лейди Алустриел (край която бе коленичила Стъмпет и непрекъснато й мърмореше да се пази и да си почива).

Навсякъде в Залите — от Подземния град до тронната зала — кипяха празненства. Това бяха дни на сбогувания и на запознанства и именно тогава Бруенор Бойния чук и Белвар Дисенгалп най-сетне се срещнаха. С малко магия лейди Алустриел премахна езиковите пречки и така двамата успяха да положат основите на крепко съюзничество между Митрил Хол и Блингденстоун, което щеше да просъществува векове наред. Освен това страшно им харесваше да си разказват истории за общия си приятел, особено когато той бе наблизо и можеше да ги чуе.

— Котката! — изсумтя веднъж Бруенор на висок глас. — Проклетата котка, тя ме притеснява най-много.

Дризт се приближи нехайно и като постави крак върху платформата с трона, се приведе към Белвар.

— Гуенивар неведнъж го е правила за смях — обясни той на своя език, който Белвар поназнайваше. — Да знаеш само колко обича да си поспива върху него.

Бруенор, естествено, веднага се досети, че говорят за него и понеже не разбираше и думичка от речта на Мрачните (магията на лейди Алустриел не я превеждаше), шумно възнегодува. Гандалуг, който също бе понаучил това-онова от езика на елфите, побърза да се присъедини към веселбата:

— Какво! — възкликна той, при което Бруенор запротестира още по-гръмогласно. — Да не искаш да кажеш, че оназ’ котка използва главата на сина на сина на сина на сина на сина на сина на сина ми за възглавница? Че тя е корава кат’ камък!

— Морадин ми е свидетел — призна се за победен Бруенор, — трябваше да си тръгна заедно с Мрачните!

Думите му подействаха на Гандалуг като студен душ и усмивката му се стопи.

Така, със смесени чувства, празнуваха в Митрил Хол, непрекъснато разкъсвани между веселие и тъга.

Кати-Бри наблюдаваше всичко отстрани и не можеше да се отърси от усещането, че е откъсната от всички и че мястото й не е там. Не че не се радваше заради победата, тъкмо напротив; освен това й бе много интересно да понаучи повече за свиърфнеблите, които бе срещнала за първи път, когато слезе в Подземния мрак, за да открие Дризт. Още по-интересно й бе да си говори с Гандалуг, прародителя на баща й, завърнал се като по чудо сред тях. Ала наред с това, младата жена бе изпълнена с чувство за завършеност, сякаш нещо отдавна започнато най-сетне бе достигнало своя край. Този път Мрачните бяха прогонени от Митрил Хол завинаги, а между джуджешката твърдина и съседите й, в това число и Несме, щеше да бъде изковано ново, още по-крепко съюзничество. Бруенор и Берктгар се държаха като отколешни приятели, на няколко пъти кралят дори бе намекнал, че може да даде Щитозъб на варварина.

Кати-Бри се надяваше и вярваше, че няма да се стигне чак дотам. Всъщност, почти бе сигурна, че баща й си позволява подобни щедри предложения, единствено защото знае, че това са само думи и няма да му струват нищо. След подвизите на Берктгар в Стражев дол неговото оръжие, страховитият Банкенфуере, също се бе покрило със слава и бе на път да се превърне в легенда за войните от Заселническа твърдина.