Р. Салваторе - Пътеки към утрото

По-късно същия ден Дризт, Дюдермонт и Кати-Бри се изкачиха до най-високата точка на Скалите (която надали имаше повече от петнадесетина метра) и капитанът, с далекоглед в ръка, обърна поглед на юг, макар че не очакваше да види друго, освен вода и пак вода.

Беше им отнело почти две седмици, за да изминат петстотинте мили, които разделяха най-източната точка на Муншейските острови от Скалите на чайката — близо два пъти повече, отколкото Дюдермонт предвиждаше в началото. Въпреки това той не се боеше, че провизиите няма да им стигнат и бе уверен, че ще открият Каеруич. Откакто напуснаха Уингейт, почти не бяха говорили за загадъчния остров, към който се бяха отправили. Поне не открито — от вниманието на Дризт не беше убягнал притесненият шепот на мнозина от моряците и историите, които си разказваха — за духове и други подобни ужасии.

— Петстотин мили оставихме зад гърба си и още толкова ни остават — проговори Дюдермонт, без да сваля далекогледа. — Недалече оттук, на юг, има остров, където можем да се запасим с още провизии.

— Имаме ли нужда от тях? — попита Дризт.

— Не и ако се движим достатъчно бързо — до Каеруич и обратно — отвърна капитанът.

— А ти как смяташ? — обади се Кати-Бри.

— Започвам да се уморявам от постоянните забавяния — бавно рече Дюдермонт. — Дори самото пътуване вече ми тежи.

— Защото се боиш от онова, което те очаква в края му. Кой знае дали ще открием Каеруич… ако подобно място изобщо съществува.

— Съществува — уверено отсече капитанът.

— Винаги можем да спрем на острова, който спомена, на връщане — намеси се Дризт. — А провизиите, които имаме, със сигурност ще ни стигнат до Каеруич.

Дюдермонт кимна. Да, сега започваше последната част от пътешествието им — отиваха право към Каеруич, без повече отклонения. Звездите щяха да ги водят — единствено те можеха да им покажат пътя. Капитанът се надяваше картата на Тарнхийл да се окаже точна.

И Каеруич наистина да съществува.

Ала в същото време частица от него се надяваше островът да е само една легенда.

— Колко е голям Каеруич? — обърна се Кати-Бри към Дюдермонт.

Беше минала цяла седмица, този път, без да се случи нищо интересно. Още една седмица на пустота и самота, въпреки че шхуната бе пълна с хора и почти нямаше място, където да се скриеш от погледите на останалите. Така бе в открито море — да останеш истински, физически сам, бе невъзможно, ала светът изглеждаше някак странно далечен и нереален. Дризт и Кати-Бри прекарваха дни наред заедно, взрени в безбрежната водна шир, всеки потънал в собствените си мисли… заедно, и все пак толкова сами.

— Няколко квадратни мили — разсеяно отвърна капитанът, сякаш от много повтаряне думите се бяха превърнали в навик.

— И как смяташ да го откриеш? — повече от очевидна, остротата в гласа на младата жена накара двамата мъже да я погледнат изненадано.

— Нали открихме Скалите на чайката! — напомни й Дюдермонт, опитвайки се да повдигне духа й, макар и в неговия тон да се прокрадваше по-рязка нотка. — Те също не са кой знае колко големи.

— Ха! — изсумтя Кати-Бри. — Че тях всички ги знаят къде са! Право на запад.

— Знаем къде се намираме — не отстъпи капитанът, — знаем и накъде трябва да се насочим. Освен това не пътуваме слепешката — забрави ли, че имаме карта?

Вместо отговор, младата жена хвърли поглед към Дънкин, човекът, който бе набавил картата и който сега търкаше задната палуба. Киселата й гримаса красноречиво говореше колко надеждна според нея може да е карта, дошла от подобен източник.

— А и магьосниците имат нови очи, които виждат надалече — продължи Дюдермонт.

Така си беше, трябваше да признае Кати-Бри, макар да не бе особено сигурна доколко може да се разчита на „очите“, за които говореше капитанът.

На Скалите на чайката Харкъл и Робилард бяха уловили няколко птици, твърдейки, че с помощта на своите магии, могат да общуват с тях. Чайките щяха да им помогнат, твърдяха те и всеки ден ги пускаха да летят на воля, със заръката да им съобщават всичко, което забележат. До този момент Кати-Бри не се бе замисляла за това, не и откакто стана ясно, че от десетте чайки само две продължават да се връщат на кораба. Останалите, предполагаше тя, отдавна си бяха у дома, надсмивайки се над глупавите магьосници през целия път дотам.

— Именно на картата разчитаме, откакто напуснахме Минтарн — меко се обади Дризт, опитвайки се да изтрие гнева и опасенията, които бяха легнали като сянка върху красивото, загоряло от слънцето лице на Кати-Бри.