Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Тази мисъл бе едновременно смущаваща и някак успокояваща. Да, той може и да бе една незначителна прашинка, просто хапка за рибите, които така лесно бяха изпреварили „Морски дух“, ала заедно с това бе и част от нещо много по-голямо, парченце (макар и миниатюрно) от една мозайка, прекалено огромна, за да бъде обхваната дори от най-живото въображение.

Скиталецът обви ръка около рамото на Кати-Бри, единявайки се с „парченцето“ от мозайката, което го допълваше, и младата жена се облегна на него.

На следващия ден вятърът се завърна в платната и „Морски дух“ полетя напред, за радост на всички на борда. Усмивката на Робилард обаче бързо се стопи — магиите му вещаеха лошо време и той побърза да предупреди Дюдермонт, че промяната във вятъра означава само едно. Буря.

Какво можеха да сторят? Наблизо нямаше пристанища, всъщност нямаше каквато и да било суша и капитанът направи единственото възможно нещо в случая — нареди навсякъде, където бе възможно, да се наковат здрави дъски.

Нощта, която последва, бе сред най-ужасните в живота на Кати-Бри. Никой от екипажа не помнеше по-страшна буря. Дюдермонт и четиридесетимата моряци се бяха свили на долната палуба, докато стихията бушуваше около тях, подмятайки шхуната като треска.

Робилард и Харкъл трескаво работеха. Робилард остана горе и не се прибра почти през цялата буря и само на няколко пъти, когато корабът едва не се преобърна, му се наложи да се скрие и да наблюдава горната палуба с помощта на едно омагьосано, отделено от тялото му, око. Дори когато едва се държеше на краката си, той нито за миг не прекъсваше магията, с която се опитваше да отслаби свирепия вятър. В същото време Харкъл, Гуенивар и неколцина моряци пропълзяха до трюма, като внимателно избягваха изпречилите се на пътя им плъхове, разместиха струпаните на пода хранителни припаси и се заеха да огледат корпуса. С помощта на едно заклинание Харкъл бе осветил цялото помещение и сега използваше други магийки, от които дървото се издуваше, запълвайки всички нежелани дупки. Останалите моряци пък носеха насмолени кълчища, които втъкваха навсякъде, където дъските пропускаха.

Кати-Бри беше прекалено зле, за да помръдне, така се чувстваха и голяма част от другарите й. В един момент клатушкането на кораба стана толкова силно, че мнозина от екипажа се видяха принудени да се завържат за пода, за да престанат да се блъскат в стените и един в друг. Горкият Дънкин пострада най-лошо. При един особено силен порив на вятъра той се протегна, за да улови подаденото му въже, ала не успя. Вместо това се преметна през глава и се блъсна в близката греда толкова лошо, че си изкълчи рамото и си счупи китката.

Тази нощ никой на борда на „Морски дух“ не мигна.

На следващата сутрин корабът здравата се бе килнал на една страна, ала бурята не бе успяла да го потопи, нямаше и жертви. Всички моряци (поне онези, които се чувстваха достатъчно добре) се заловиха за работа, опитвайки се да вдигнат някое от платната.

Около пладне Кати-Бри, която отново бе заела мястото си на върха на мачтата, съобщи за многобройни ята от птици на север и на запад и Дюдермонт си отдъхна. Беше се опасявал, че бурята ги е отклонила прекалено много от курса им и няма да успеят да хвърлят котва край Скалите на чайката, последната отбелязана на картата суша преди Каеруич. Силните ветрове наистина ги бяха отнесли доста на юг и сега им се наложи здравата да се потрудят, особено на горките Робилард и Харкъл. И двамата бяха с огромни торбички под очите, изтощени както физически, така и психически.

Все пак, „Морски дух“ съумя да оправи курса си и да се добере до Скалите на чайката. Надали можеше да се измисли по-подходящо име за това място — пръснати из водата, тук имаше десетки зъбери, повечето от които бяха по-малки дори от шхуната, макар да имаше и такива, на които можеха да застанат двама-трима души. Ала всички те, дори и най-големите (една от тях се простираше на почти цяла миля), бяха по-скоро бели, отколкото сиви, целите покрити с дебел слой гуано. Когато „Морски дух“ се приближи, той изведнъж попадна в същински облак от птици, десетки хиляди чайки, които кръжаха наоколо и надаваха гневни крясъци, недоволни, че някой се е осмелил да навлезе във владенията им.

Дюдермонт успя да открие едно тясно заливче, където водата бе сравнително спокойна — тук щяха да довършат поправката на шхуната, а и моряците щяха да се поразтъпчат, ако не за друго, то поне за да успокоят бунтуващите им се вътрешности.