Р. Салваторе - Пътеки към утрото

— Някъде там.

— Някъде там… — повтори Риджис. — Дризт и Кати-Бри. — Липсват ти, знам, както и на мен — и като се приближи до приятеля си, той го прегърна през рамото.

— А и котката — добави полуръстът след малко и отново извади Бруенор от мрачните мисли, — тя също ти липсва, сигурен съм.

Джуджето вдигна поглед и не можа да сдържи усмивката си. Споменаването на Гуенивар му припомни не само за безбройните му ядове с пантерата, но и за това, че елфът и момичето не са сами и прекрасно могат да се грижат за себе си.

Риджис и Бруенор останаха така още дълго време — смълчани, те слушаха шепота на безспирния вятър, дал името на Долината, и им се струваше, че звездите са слезли при тях.

След като се запаси с провизии в Уингейт, „Морски дух“, вече напълно поправен, отново пое на път и скоро остави Муншейските острови зад гърба си.

Ала не бе минал и един ден, когато вятърът внезапно стихна и те се оказаха насред открито море, далече от каквато и да било земя.

Разбира се, с Робилард на борда, шхуната никога не можеше да остане съвършено неподвижна, но дори и неговите възможности не бяха неограничени. Затова, вместо да се опитва да пълни платната с колкото се може повече вятър, той се задоволи да поддържа слаб, но постоянен бриз, който бавно да ги носи на юг.

Дните се точеха бавно, жарки и лениви „Морски дух“ все така пъплеше напред, а вълните неспирно го люлееха ту нагоре, ту надолу. Три дни след като напуснаха Уингейт, Дюдермонт внимателно разпредели храната, не само за да е сигурен, че ще им стигне за дългия път, но и за да понамали зачестилите случаи на морска болест. Поне не се тревожеха, че може да срещнат пирати. На пръсти се брояха корабите, които плаваха толкова надалече и сред тях със сигурност нямаше нито товарни, нито търговски съдове — нищо, което да предизвика интереса на разбойниците.

Единствените им врагове бяха физическото неразположение, палещото слънце и убийствената монотонност на гледката — безбрежни мили вода, без дори късче земя на хоризонта.

На петия ден се случи нещо, което внесе приятно разнообразие в скучното им ежедневие. От мястото си на бимса Дризт забеляза перката на огромна акула, която плуваше успоредно с кораба, и веднага я посочи на Уейлан, който бе заел мястото в наблюдателницата.

— Шест метра! — от високото си място младежът отлично виждаше очертанията на рибата под водата.

Всички се стекоха на палубата с развълнувани викове и харпуни в ръце. Ала желанието да си опитат късмета с голямата риба, бързо отстъпи място на добре разбираем страх, докато Уейлан продължаваше да съобщава нови и нови цифри — очевидно акулата не беше сама. Никой не можеше да е съвсем сигурен колко точно наброява пасажът — много от перките трудно се различаваха насред внезапно кипналите води, ала според Уейлан (който несъмнено можеше да прецени най-добре) акулите трябва да бяха поне няколкостотин.

Няколкостотин! Някои от тях големи, почти колкото гиганта, който Дризт беше забелязал! Възбудените викове изведнъж бяха заменени от молитви.

Акулите продължиха да плуват заедно с „Морски дух“ през целия ден, останаха и през нощта. Дюдермонт предполагаше, че рибите не знаят какво да мислят за кораба и, макар никой да не го изрече на глас, мнозина силно се надяваха хищниците да не объркат шхуната с някой кит.

На следващата сутрин обаче, пасажът го нямаше — изчезнал бе така внезапно, както се бе появил. Дризт прекара по-голямата част от сутринта, взирайки се в морето. Той обикаляше палубата, надвесваше се през перилата, на няколко пъти дори се покатери на мачтата, ала акулите наистина си бяха отишли, просто ги нямаше.

— Те не ни дължат обяснение — отбеляза Кати-Бри по-късно същата сутрин, когато видя Дризт за пореден път да слиза от мачтата. — За тях ние нямаме значение. Те си имат свои пътища, за които ние не знаем нищо.

Права бе, каза си елфът, светът около тях криеше безброй тайни, дори за човек като Дюдермонт, прекарал по-голямата част от живота си в морето. Океанът и неговите обитатели си имаха свои закони, които хората никога не можеха да прозрат докрай. Тази мисъл, както и безбройните мили вода, които се простираха докъдето поглед стига, за кой ли път напомниха на Дризт колко дребни и незначителни бяха те в действителност и колко величава и дори страшна бе природата.

Въпреки дългите години, прекарани в тренировки, въпреки великолепните оръжия, които имаше, и въпреки войнското сърце, което носеше в гърдите си, той не бе нищо повече от едно почти незабележимо петънце насред синьо-зеленото платно, чийто художник бе природата.