Р. Салваторе - Духът на демона

— Да, ще ми кажеш — обяви Кос-косио Бегулн. Ухили се злобно и надигна сбръчканата си ръка, щраквайки с пръсти.

Звукът изкънтя в главата на нещастния Роджър и той можа само да изпъшка, когато вратата на малката стая се отвори и влезе друго джудже, което водеше на къса каишка най-огромното и грозно куче, което Роджър бе виждал. Псето опъна каишката и оголи страховитите си зъби, ръмжеше, гъргореше и щракаше с могъщите си челюсти.

— Краготските хрътки ядат много — рече ухиленият Кос-косио Бегулн. — Сега, момче, имаш ли да ми кажеш нещо?

Роджър си пое дъх няколко пъти, мъчеше се да се успокои, да не се паникьоса. Паурите искаха да разберат къде е бежанският лагер, а той бе решен да не им каже, независимо от мъченията, които му бяха подготвили.

— Много се забави — каза Кос-косио Бегулн и отново щракна с пръсти. Паурът отпусна каишката и краготската хрътка се спусна към Роджър и скочи право към гърлото му.

Роджър се метна настрани, но кучето го последва и зъбите му се забиха в бузата му и дори опряха в неговите.

— Не оставяйте звяра да го убие — нареди Кос-косио Бегулн. — Само да го нарани както трябва. Ще пропее, не се съмнявайте.

После той излезе от стаята, макар че зрелището му доставяше голямо удоволствие.

За нещастния Роджър светът се превърна в кървава баня.

Белстър О’Комли погледна приближаващите факли и бе завладян от такъв страх, какъвто не бе изпитвал от напускането на Дъндалис.

Според завърналите се следотърсачи паурите бяха хванали Роджър и приближаването на такава огромна армия от изчадия на север, накара едрия мъж да реши, че Роджър е бил принуден да ги издаде. Може би Янсен Бриджис в крайна сметка бе прав, като не одобряваше нощните набези на крадеца.

Нямаше начин бегълците, които наброяваха почти 200 души, сред които мнозина старци и деца, да избягат от такава сила. Белстър и хората му знаеха, че имат само един избор: здравите да отидат напред и да се бият с паурите в гората, използвайки тактиката удряй и бягай, докато онези, които не могат да воюват, избягат далеч.

Не бе очарован от тази перспектива, както Томас и останалите водачи на бежанците. Сблъсъкът с организирана и подготвена група изчадия можеше да им струва скъпо и да сложи край на всякаква реална съпротива в региона. Белстър подозираше, че всички оцелели след тази нощ ще тръгнат на юг и ще рискуват с бягство през лагерите на чудовищата, за да се доберат до Палмарис. Много пъти през последните седмици двамата с Томас бяха обсъждали този вариант и всеки път го отхвърляха като твърде рисков. Силите на Палмарис още не бяха притиснали достатъчно чудовищата и редиците на злодеите оставаха здрави и добре укрепени.

Въпреки това от самото начало някогашният ханджия подозираше, че ще се стигне до това, и знаеше, че основната им задача е да осигурят шанс неспособните да се бият да избягат от сраженията. Бягството към Палмарис щеше да е изпълнено с опасности, но лятото нямаше да трае вечно, а много от старците и децата нямаше да издържат на студените зимни нощи в гората.

Белстър прогони мисли с тежка продължителна въздишка. Трябваше да се съсредоточи върху настоящите проблеми, организацията на предстоящата битка. Стрелците му вече бяха отишли на изток и запад от приближаващата орда.

— Източният фланг е готов за стрелба — рече Томас Гингеварт, приближавайки ханджията.

— Ударете ги силно и после бягайте — обясни Белстър.

— А после онези от запад нападат с всичка сила, щом изчадията се насочат на изток — отвърна Томас по план.

Белстър кимна.

— И тогава идва нашият ред да свършим най-важната работа. Трябва да преценим силата на врага, дали са достатъчно отслабени и дезорганизирани за открито нападение. Ако да, изпращаме войните си напред и сигнализираме на тези от изток и запад да ги затворят помежду си като във вълчи челюсти.

— А ако не — прекъсна го Томас, който бе чувал това и преди, — тези на запад побягват към гората и тези на изток нападат отново задните позиции в обръщащата се армия на Кос-косио Бегулн.

— Докато ти, аз и момчетата стигнем до останалите и започнем дългия обиколен път на юг — завърши Белстър, а унилият му глас подсказа, че този вариант не му се нрави.

— Смяташ да тръгнем веднага? — попита Томас, донякъде изненадан. Мислеше, че ще изчакат в гората настъпването на зората, за да осъществят плановете си.

— Ако ще ходим на юг — а с тази сила срещу нас, ще ни останат малко варианти — по-добре да тръгнем, докато чудовищата са заети със стрелците ни — реши Белстър.