Р. Салваторе - Духът на демона

Елбраян кимна. Елфите бяха използвали малко от своята магия, за да накарат хората да забравят пътя, както бяха направили и с него. Лейди Даселронд възнамеряваше да запази тайната на своята долина на всяка цена. Може би затова Джуравиел бе така ядосан от появата му тук; може би с връщането си бе нарушил някакъв елфически кодекс.

— Колкото може да е сигурно някое място в тия времена — отбеляза Пони.

— Наистина — рече елфът. — И все пак сега е по-сигурно отпреди, благодарение на усилията на Елбраян и Джилсепони и саможертвата на кентавъра Брадуордън и Авелин Десбрис.

Той си пое дълбоко дъх и погледна Елбраян право в очите.

— И на Тунтун от Каер’алфар — довърши той.

— Знаел си? — попита пазителят.

Джуравиел кимна мрачно.

— Ние сме малцина. Общността ни е свързана по начин, който хората не биха могли да разберат. Научихме, че Тунтун умира, веднага щом и тя го е осъзнала. Вярвам, че е загинала достойно.

— Спасявайки и двама ни — бързо отговори Елбраян, — и спасявайки мисията. Ако не беше Тунтун, и двамата щяхме да загинем още преди да достигнем леговището на дактила.

Джуравиел кимна, изглеждаше удовлетворен от отговора, а по красивите черти на лицето му се изписа умиротворение.

— Тогава Тунтун ще живее в песните ни завинаги — каза той.

Елбраян кимна в знак на съгласие, след което притвори очи и си представи елфите, събрали се на полето под изпълненото със звезди небе, да пеят песни за Тунтун.

— Трябва да ми кажеш как точно загина тя — рече Джуравиел, — но по-късно — добави бързо и вдигна ръка, преди Елбраян да може да продължи. — Сега, опасявам се, имаме по-неотложна работа. Защо си дошъл?

Прямостта, дори грубостта, с която бе зададен въпросът, изненада Елбраян. Наистина, защо бе дошъл? Защо не, след като си бе спомнил пътя? Никога не му бе хрумвало, че може да не е добре приет в Андур’Блау Иннинес, място, което повече от всяко друго, считаше за свой дом.

— Твоето място не е тук, Нощна птицо — обясни Джуравиел, опитвайки се да звучи дружелюбно, дори изпълнен със съчувствие, макар че думите му нараниха Елбраян. — А и да я върнеш тук без разрешението на лейди Даселронд…

— Разрешение — сепна се Елбраян. — След всичко, което сме споделяли? След всичко, което дадох на твоя народ?

— Ние ти дадохме много — рязко го поправи Джуравиел.

Елбраян млъкна и се замисли. Наистина Туел’алфарите му бяха дали много, отглеждайки го от момче и обучавайки го като пазител.

Но щедростта им бе възнаградена, осъзна младият пазител, докато обмисляше какво да каже на мрачния Джуравиел. Елфите му бяха дали много, но в замяна бяха отредили какъв да е животът му.

— Защо се отнасяш така с мен? — внезапно попита той. — Мислех, че сме приятели. Тунтун се пожертва за мен, за мисията ми, и мисля, че успехът на това пътуване облагодетелства Туел’алфарите не по-малко от хората.

Напрегнатото изражение на Джуравиел, което се подсилваше от острите му черти, някак омекна.

— Аз нося Буря — продължи Елбраян, изтегляйки блестящото острие, изковано от силвърил, тайния метал на елфите — и Ястребокрилия — добави той, сваляйки лъка от рамото си. Ястребокрилия бе изработен от тъмна папрат, растение, което елфите отглеждаха и което промиваше силвърила от земята.

— И двете са оръжия на Туел’алфарите — продължи Елбраян. — Собственият ти баща изработи този лък за мен, човекът приятел и ученик на неговия син. А Буря наследих достойно, преодолявайки призрачното изпитание на моя чичо Мейдър…

Джуравиел вдигна ръка да го прекъсне.

— Достатъчно — помоли той — Думите ти са верни. Всяка от тях. Но това не променя ситуацията. Защо, приятелю, си дошъл неканен на това място, което трябва да опазим в тайна.

— Дойдох да помоля твоя народ да помогне на моя в това време на велик мрак — отговори Елбраян.

По лицето на Бели’мар Джуравиел се изписа печал.

— Ние също пострадахме — обясни той.

— Не и колкото хората — отговори Елбраян. — Ако ще всички елфи в Андур’Блау Иннинес да бяха загинали, пак щяха да са по-малко от избитите човеци!

— Малцина от моя народ погинаха — призна Джуравиел, — но смъртта е само един аспект на страданието. Демонът дактил долетя в нашата долина. Наистина, лейди Даселронд успя да надвие омразното изчадие, когато то връхлетя върху ми, докато спасявах бегълците. Демонът бе прогонен, но Бестесбулзибар, проклето да е името му, остави белег в нашата земя, грозна рана, която никога няма да зарасне и ще расте въпреки нашите усилия.