Р. Салваторе - Духът на демона

— Значи винаги си ядял топла храна.

— Не — поклати глава Елбраян с насмешлива усмивка, — защото Тунтун винаги ми пречеше, като ми поставяше капани, за да ме забави. Понякога бях по-умел и си хапвах топла храна, но често стоях в храстите, оплетен в невидима елфическа мрежа, и то точно пред храната, за да гледам как супата ми изстива.

Сега Елбраян вече можеше да говори за това с насмешка, преценявайки станалото с мъдрост, осъзнавайки колко ценни бяха понякога жестоките уроци на Туел’алфарите. Колко силни бяха станали ръцете му от изстискването на камъните и колко здрав духът му, кален от опитите да се справи с Тунтун. Сега можеше да се смее на това, но навремето почти се бе сбил с девойката — всъщност веднъж наистина се опита и претърпя тежко поражение. Въпреки лошото отношение, унижението и болката, Елбраян бе осъзнал, че Тунтун дълбоко в сърцето си му е мислила само доброто. Тя не му бе майка, роднина или дори приятел по онова време. Беше му инструктор и макар методите й често да бяха сурови, винаги бяха изключително ефективни. Елбраян дори я беше обикнал.

И сега всичко, което му бе останало от Тунтун, бяха спомените.

— Кръвта на Мейдър — подсмихна се той.

— Какво?

— Така ме наричаше — обясни Елбраян — В началото присмехулно.

— Кръвта на Мейдър.

— Но ти много скоро доказа, че си достоен за тази титла — чу се мелодичен глас от мъглата, недалеч от тях.

И двамата познаваха този глас и възкликнаха едновременно:

— Бели’мар!

Бели’мар Джуравиел отвърна на повика им и се появи от мъглата, а ефирните му криле пърхаха, помагайки му да изкачи стръмния планински склон. Невероятната красота на елфа, златистите му коси и очи, острите черти и гъвкава фигура, само подсилиха аурата на величие, излъчвана от мястото. Елбраян и Пони почти дочуваха нежна мелодия във всяка от подскачащите стъпки на елфа и във всеки размах на крилете му. Движенията му бяха като хармоничен танц на съвършения баланс, комплимент към самата природа.

— Приятели мои — топло ги поздрави елфът, макар че в гласа му се долавяше и остра, непозната за Елбраян нотка. Джуравиел бе тръгнал с тях на път към Аида, като самотен представител на елфическата раса, но бе пожертвал мястото си в задругата, за да послужи като водач на група изтощени бегълци.

Елбраян пристъпи напред и стисна ръката на елфа, но усмивката му угасна. Той трябваше да каже на Джуравиел за съдбата на Тунтун, тъй като елфите не знаеха, че тя ги е последвала. Пазителят погледна към спътницата си и тя веднага разбра, че е объркан.

— Знаеш ли, че демонът дактил е победен? — запита Пони.

Джуравиел кимна.

— Макар че светът си остава опасно място — отговори той. — Дактилът бе низвергнат, но демоничният му завет продължава да трови света под формата на чудовищна армия, която опустошава цивилизованите от вашия човешки род земи.

— Може би трябва да обсъдим тези проблеми в долината — намеси се Елбраян. — Надеждата винаги е жива под красивите клони на Каер’алфар.

Той понечи да тръгне надолу по склона, но Джуравиел вдигна ръка да го спре и внезапно помръкналото му изражение не остави съмнения по този въпрос.

— Ще говорим тук — тихо рече елфът.

Елбраян спря и загледа приятеля си, мъчеше се да разгадае емоциите, които се криеха зад това неочаквано изявление. Видя в очите му болка и гняв, но нищо друго. Като на всеки елф очите на Джуравиел притежаваха странната и парадоксална смес от невинност и мъдрост, от младост и дълбока старост. Елбраян нямаше да научи от тях повече от онова, което Джуравиел решеше да разкрие.

— Избихме много гоблини и паури, дори великани по нашия път на юг — отбеляза пазителят, — но явно сме направили много малко, за да спрем нашествието на ордите.

— Победата над дактила не е без значение — отвърна Джуравиел, усмихвайки се отново, макар и леко. — Бестесбулзибар обединяваше трите раси в едно. Сега враговете не са така дисциплинирани и се бият помежду си… а не само с хората.

Елбраян почти не чу остатъка от изречението. Очевидно, думите на елфа означаваха, че Туел’алфарите се оттеглят от битката, а това бе нещо, което светът не можеше да си позволи.

— Какво стана с бегълците, които придружи? — попита Пони.

— Заведох ги в безопасност в Андур’Блау Иннинес — отговори Джуравиел. — Макар че бяхме нападнати от самия демон дактил — среща, от която нямаше да си тръгна жив, ако лейди Даселронд не бе дошла лично от дома на елфите, за да застане редом с мен. Добрахме се до безопасни земи, а бездомниците бяха изпроводени на сигурно място до южните земи на техния народ. Макар че внезапно загубиха памет за най-скорошните събития — изсмя се Джуравиел.