Р. Салваторе - Духът на демона

— Става въпрос за най-важната декларация на този Вселенски Събор — завърши върховният абат. — За това, че човекът на име Авелин Десбрис трябва открито и ясно да бъде обявен за престъпник в очите на Църквата и държавата.

— За еретик, отче? — попита стоящият на първия ред абат Джеховит от Сейнт Хонс.

— Именно — отвърна Маркварт.

От всички краища на залата се чу възбуден шепот, събралите се заклатиха глави, а други закимаха в съгласие. Абати и отци се приведоха, за да обсъдят чутото.

Йойона преглътна, разбираше, че следващата му стъпка ще го изпрати отвъд ръба.

— Не е ли това същият Авелин Десбрис, който някога бе получил най-голямата чест от Абеликанската църква? — попита той на висок глас, привличайки вниманието на всички и особено на брат Браумин Херде. — Не бе ли именно върховният абат Далбърт Маркварт, който лично го определи за търсач на Светите камъни?

— В едно друго време — отговори Маркварт спокойно. — Това прави падението му само още по-голямо.

— Наистина, голямо падение — повтори Йойона и излезе в центъра на залата и се изправи срещу смъртния си враг. — Но не бе Авелин този, който падна.

От задните редове Браумин Херде се осмели да се усмихне и да кимне. Ако се съдеше от прошепнатите разговори на близкостоящите, Йойона явно се справяше доста добре.

— Не бе само Авелин, искаш да кажеш! — внезапно каза Маркварт с ярост.

Това простичко изказване накара Йойона да се спре и това позволи на Маркварт да продължи с обвиненията си:

— Нека се знае, че това лято неприкосновеността на Сейнт Мер-Абел отново бе нарушена — извика върховният абат. — Затворниците, които бях пленил, за да говорят пред вас, бяха отмъкнати.

Сред публиката вече се разнесоха ахвания.

— Представям ви непорочния брат Франсис — обясни Маркварт. Младият монах не бе познат на събралите се. Нещо повече, една от темите на Събора беше именно прибързаното му издигане в ранг.

Браумин Херде прехапа устни, когато видя болката, изписана по лицето на Йойона. Той си спомни обещанието, което бе дал на обичния си отец, напомняйки си отново и отново, че всичко става така, както Йойона го бе предвидил. От любов и уважение към него, той трябваше да остане тих, макар че ако бе получил и един знак, че Съборът може да мине на страната на Йойона, щеше да притича и да застане до него.

Ала този знак така и не се появи. Въпросите на Маркварт към Франсис бяха бързи и ясни. Непорочният описа Елбраян много ясно и потвърди, че телата на двамата Чиличънкови очевидно са били обладани от демони.

Сетне погледна Йойона в очите.

И млъкна.

Йойона не можеше да повярва. Онзи не го беше предал!

Ала Маркварт остана самоуверен, благодари на Франсис и го освободи, тъй като го бе използвал само за да подготви следващия си свидетел, един от стражите, които Елбраян бе обезвредил, и друг, който се бе промъкнал от тунела и бе видял нарушителите и можеше да разпознае и разпозна Йойона като съучастник.

Йойона остана притихнал. Знаеше, че няма да бъде чут колкото и силни да са възраженията му.

Следващият, който дойде, бе абат Де Унеро, който описваше събитията по пътя, позволили на Йойона да се измъкне и да отиде до Сейнт Мер-Абел.

— Говорих с търговеца Неск Рийчис — каза Де Унеро. — Той ми потвърди, че отец Йойона не се е връщал в лагера им.

Странно чувство на спокойствие започна да обзема Йойона, примирение с това, че е започнал битка, която не може да спечели. Маркварт се бе подготвил добре.

Абатът погледна към фанатичните Всесърцати войни и се усмихна.

След това извика един от спътниците на Йойона по време на пътуването към Аида, монах, който несъмнено щеше да съобщи как отецът е манипулирал групата, така че да не изрови тялото на Авелин.

Всичко се нареждаше срещу него.

— Достатъчно! — извика внезапно Йойона и спря устрема на враговете си. — Достатъчно. Наистина бях в тъмниците ти, зли ми Маркварт.

Ахванията станаха по-силни, а към тях се присъединиха и гневни крясъци.

— Освободих тези, които ти бе затворил незаконно и неморално — призна Йойона. — Видях прекомерно много от твоята злоба. Видях какво получи милия — да, милия и богобоязлив Авелин. Видях го в съдбата на „Бягащия с вятъра“.

Отец Йойона се спря след последното изречение и дори се засмя.

Всеки абат, отец и непорочен в стаята разбираше и одобряваше станалото с „Бягащия с вятъра“, всеки от ръководителите в тази стая бе съучастник в убийствата. Йойона знаеше, че е обречен. Той искаше да се развика на Маркварт, да му покаже древните текстове, които описваха предишния метод за събиране на камъни, да попита за съдбата на брат Пелимар, който бе участвал в пътуването за светите камъни и също бе убит от тази уж свята Църква.