Р. Салваторе - Духът на демона

Преди да може да отклони предложението, Белстър улови погледа на Елбраян към Пони.

И разбра.

— Най-хубавата кръчма в Палмарис, казват — рече той.

— Беше — тъжно добави Пони.

— И пак ще е — ентусиазирано каза Белстър, потупа Елбраян по рамото, прегърна Пони, сетне се отправи към кръчмата с лека стъпка.

Пони го изгледа, дори успя да се усмихне, след което погледна към Елбраян и каза тихо:

— Обичам те.

Пазителят й отвърна с усмивка и нежно я целуна по челото.

— Хайде — каза той, — в Каер Тинела ни чакат приятели.

Сутринта бе хладна, независимо от ярката слънчева светлина, която идваше от изток. Вятърът не бе силен, ала Пони го усещаше с всеки милиметър на кожата си, докато танцуваше би’нел дасада сред падащите, оцветени в различни багри листа. Тази сутрин не бе с Елбраян, както и много дни преди това, предпочиташе да танцува сама, поне за известно време, тъй като използваше тези мигове на дълбока медитация, за да се справи с мъката и чувството за вина.

Виждаше Петибуа и Гревис и дори Грейди, докато се въртеше сред купчините листа. Спомняше си дните на своята младост и се опитваше да ги разгледа в контекста на случилото се след това. Тъй като, независимо от тежестта на вината, Пони разбираше, че не е сторила нищо лошо, че е поела по път, от който не би се отрекла никога.

И така, тя танцуваше всяка сутрин и плачеше, а когато скръбта накрая започна да отминава и разумът надделя над вината, остана само едно чувство…

Гняв.

Главата на Абеликанската църква бе нейният враг. Той бе започнал война, която тя не бе имала желание да води. Авелин бе дал камъните на нея и това й даваше вярата, че е добре подготвена за сблъсъка.

Завъртя се в съвършен баланс и разпръсна с крак купчина сухи листа, а те полетяха във въздуха. Медитацията й бе дълбока, както когато работеше с магията на светите камъни. Ставаше все по-силна и не възнамеряваше да заобиколи стената от гняв.

А да я разбие.

Зимата дойде рано тази година и в средата на калември по повърхността на езерата на север от Каер Тинела вече се образуваше коричка лед, а утрините често намятаха върху земята покривало от сняг.

На юг облаците се сгъстяваха над залива на Вси светии, а зимните бури ставаха все по-страховити. Водата стана по-тъмна, ярко контрастираща с белите шапки по бреговете. Само двама от тридесетте абата идващи за Събора бяха дошли по море — Олин от Сейнт Бондабрус в Ентел и игуменката на Сейнт Гуендолин, Деления. И двамата смятаха да останат като гости на Маркварт цялата зима, тъй като малко кораби биха предприели плаване по това време на годината.

Въпреки събирането на толкова много висши духовници и новините, че войната е почти свършила, настроението в манастира бе мрачно, като самото време. Много от абатите бяха приятели на абат Добриниън, а и надделяваше усещането, че този Събор ще бъде решителен за бъдещето на Църквата. Назначаването на Маркало де Унеро за абат на Сейнт Прешъс и скорошните новини, че деветокурсник е бил издигнат в ранга на непорочен, не останаха без възражения.

Освен това всеки бе разбрал, че в манастира има и други „гости“ за Събора, контингент войници от Урсал, хора от страховития Всесърцат отряд, изпратени от краля на абат Джеховит от Сейнт Хонс. Подобна придружаваща сила не бе безпрецедентна в историята на Църквата, ала всякога бе знак, че ще стане нещо страшно.

Традицията повеляваше Съборът да се проведе след петнадесетия ден от месеца, а всичките му участници, абати и отци, прекарваха предишния ден в усамотение, подготвяйки се психически за идващите изпитания. Отец Йойона специално се отдаде на това, затваряйки се в предоставената му малка килия, коленичи до леглото си в молитва с надеждата да получи вдъхновение свише за това какво трябва да направи. Той бе останал тих и бездействен в месеците, когато бе служил на Де Унеро в Сейнт Прешъс, не бе предприел нищо, с което да разяри новия абат или да покаже какво се крие в сърцето му. Разбира се, той бе порицан, че е изоставил Де Унеро по пътя, ала въпросът приключи с една неприятна кавга.

Сега бе шансът, знаеше той, вероятно последният му шанс, да говори срещу Маркварт, ала можеше ли да събере кураж за това? Той не бе разбрал нищо важно за програмата на Събора, ала подозираше — особено предвид спътниците на абата от Сейнт Хонс — че Маркварт смята да използва сбирката, за да обяви Авелин открито за еретик.

Той очевидно имаше съюзници в това си начинание, могъщи съюзници, ала все пак Йойона знаеше какво трябва да направи, ако декларацията на Маркварт за Авелин бъде приета.