Р. Салваторе - Слугата на отломъка

— Да не искаш да кажеш, че вече си го уредил с калимпортските власти? — Ентрери не звучеше кой знае колко убедително. — С кого по-точно и защо аз не участвах в преговорите?

Джарлаксъл загадъчно сви рамене.

— Невъзможно! — отсече палачът. — Дори да си заплашил един-двама от тях, връзките на Рейкърс са твърде отдавнашни и твърде здрави, за да може подобен заговор срещу тях да успее. Та те имат съюзници, които да ги защитават от собствените им съюзници, в случай че някой се обърне срещу тях. Дори Джарлаксъл и Бреган Д’аерте не могат да се справят току-така с отпора, който неминуемо би срещнал всеки опит за толкова рязка и дестабилизираща промяна в калимпортската йерархия.

— А може би съм се съюзил с най-голямата сила, идвала някога по тези земи — драматично и както винаги тайнствено заяви наемникът.

Ентрери присви очи и го изгледа изпитателно, мъчейки се да разбере какво ли може да означава това нетипично за Джарлаксъл държание. Наемникът по принцип бе потаен и често говореше със загадки, пък и винаги бе готов да улови всяка предоставила му се възможност за печалба или още власт, ала този път нещо не беше наред. Според Ентрери да унищожат гилдията на Рейкърс би било огромна грешка, нещо нечувано за легендарния Джарлаксъл. Това можеше да означава единствено, че коварният елф си бе намерил някой наистина могъщ съюзник, или бе научил нещо, което още никой не знаеше. Само че палачът просто не го вярваше — той самият, а не Джарлаксъл, разполагаше с най-добрите връзки в престъпната джунгла на Калимпорт.

Имаше и още нещо, което не даваше мира на Ентрери. Джарлаксъл по принцип бе самоуверен, дори арогантен (и то с основание!), но никога досега не бе се държал така самонадеяно, още по-малко — в толкова взривоопасна ситуация като сегашната.

Ситуация, която според Ентрери щеше да стане дори още по-нестабилна след неизбежното падане на Рейкърс. Палачът познаваше убийствената мощ на мрачните елфи достатъчно добре, за да е сигурен, че Бреган Д’аерте с лекота ще се разправи със съперника, ала победата им щеше да има твърде много и твърде трънливи последици, за да си позволи Джарлаксъл подобна невъзмутимост.

— Решено ли е вече каква ще бъде твоята роля в предстоящите събития? — попита наемникът.

— Никаква — Ентрери дори не се опита да скрие задоволството в гласа си. — Рай’ги и Кимуриел едва не ме изгониха.

Джарлаксъл се разсмя с глас — никак не бе трудно да се досети, че Ентрери доброволно се бе изключил от цялата операция.

Убиецът го погледна, без да споделя веселието му.

Джарлаксъл не може да не си даваше сметка в колко опасна ситуация се бе забъркал, ситуация, която много лесно можеше да вземе катастрофален обрат и да принуди и него, и Бреган Д’аерте да се завърнат в Мензоберанзан. А може би точно това бе отговорът, помисли си Ентрери. Може би наемникът копнееше за дома и тайно се подготвяше точно за това. Палачът неволно потръпна. Хилядократно предпочиташе Джарлаксъл да го убие, тук и сега, пред това отново да слезе в града на Мрачните.

Кой знае, може пък да го направеха свой агент в Калимпорт, така, както бяха сторили с Морик в Лускан.

Не, реши Ентрери още тогава, за нищо на света нямаше да приеме. Калимпорт бе много по-опасен от Лускан и той нямаше намерение да поеме подобен риск, не и без силата на Бреган Д’аерте зад гърба си. Ако мрачните елфи си тръгнеха, след тях щяха да останат прекалено много могъщи врагове.

— Всичко ще започне съвсем скоро — отбеляза Джарлаксъл. — Ако вече не е започнало. Което означава, че и краят не е далеч.

По-близо, отколкото предполагаш, помисли си Ентрери, но не каза нищо. Беше оцелял досега именно защото преценяваше внимателно всяка ситуация и претегляше всяка своя дума и всяка своя постъпка. Знаеше, че с Джарлаксъл много си приличат, но въпреки това не можеше да приеме онова, което щеше да се случи тази нощ и което в неговите очи бе огромен и напълно ненужен риск.

Какво ли знаеше Джарлаксъл, което той още не бе научил?

Шарлота Веспърс надали можеше да изглежда по не на място, докато се спускаше по стълбичката, отвеждаща в калимпортските клоаки. Носеше една от характерните си дълги рокли, косата й бе грижливо вчесана, а деликатно нанесеният грим прекрасно подчертаваше кафявите й, бадемови очи. При все това Шарлота се чувстваше съвсем като у дома си и всеки, който я познаваше поне малко, изобщо не би се учудил да я срещне тук.

Особено с компанията, в която се намираше.