Р. Салваторе - Слугата на отломъка

Това, че използва лявата си ръка за думата „отстъпление“, означаваше, че има предвид всички пътища, по които врагът можеше да се опита да избяга.

— Магьосниците са заели съответните позиции — безмълвно отвърна един от съгледвачите.

— Предводителите на нападението знаят какво трябва да правят — добави друг.

Берг’иньон кимна и след като даде знака за начало на операцията, отиде да заеме мястото си. Неговият отряд щеше да влезе последен в сградата, но за сметка на това щеше да използва най-прекия път до върха и първи да се изкачи дотам.

В групата на Берг’иньон имаше двама магьосници.

Единият стоеше със затворени очи, готов да предаде сигнала на Берг’иньон. Другият, вдигнал поглед към тавана, държеше в протегната си ръка шепа семена от срещащите се само в Подземния мрак гъби селуси.

— Време е — магическият шепот проникна през стените на тунелите и достигна до ушите на всички елфи.

Магьосникът, който гледаше към тавана, размаха ръце, описвайки полукръгове, напред-назад, напред-назад, като в същото време си напяваше нещо под носа.

Заклинанието му завърши с подобен на змийско съскане звук и той протегна разперените си пръсти нагоре.

По повърхността на каменния таван тутакси плъзнаха безброй вълнички, сякаш елфът бе потопил пръсти в съд с вода. Магьосникът остана така в продължение на дълги минути, докато таванът над главата му не се превърна в неясно, размито петно.

После камъкът изчезна напълно, а на негово място се появи коридор, който минаваше направо през солидната материя и отвеждаше до приземния етаж на сградата.

Един от хората на Рейкърс бе имал лошия късмет да се намира точно на ръба на магическата дупка и сега отчаяно махаше с ръце, мъчейки се да запази равновесие.

Елфическите воини се наредиха под дупката и отскочиха от твърдия под. Използвайки вроденото си умение да левитират, те бързо започнаха да се издигат, все по-нагоре и по-нагоре.

Първият от тях, който достигна олюляващия се на ръба човек, го сграбчи за яката и го дръпна надолу. Мъжът успя да овладее падането си и се приземи на крака, присвивайки колене, за да омекоти удара. След това се изправи, също така ловко, и извади камата си.

Миг по-късно пребледня като платно, разбрал изведнъж какво се случва — мрачни елфи, истински мрачни елфи, нахлуваха в дома на гилдията му. А пред него, стиснал в ръка най-острото оръжие, което човекът бе виждал някога, стоеше един от тях, красив и силен елф на мрака.

Може би мъжът искаше да убеди елфа да пощади живота му, навярно бе готов да се предаде, ала докато устата му изричаше думите, които трябваше да го спасят, тялото му, сковано от вцепеняващ ужас, не бе в състояние да свали ръката, която държеше камата. И тъй като Берг’иньон не говореше кой знае колко добре езика на Повърхността, нямаше как да разбере какво се опитва да му каже мъжът пред него.

Нито пък имаше намерение да се опитва. Тънкият му меч се стрелна напред и с едно-единствено движение отсече ръката на нещастника. Нов замах и оръжието потъна в плътта на безпомощния човек, мина между ребрата му и го прониза право в сърцето.

Мъжът рухна на земята и дори смъртта не можа да изтрие обърканото му, ужасено изражение.

Без дори да избърше окървавеното си острие, Берг’иньон скочи във въздуха и се издигна след другарите си. Беше се забавил само няколко секунди, ала те се бяха оказали достатъчни на събратята му — подът на стаята, както и коридорът отвъд отворената й врата, бяха осеяни с човешки трупове.

Отрядът на Берг’иньон напусна стаята малко по-късно, още преди магическият тунел да бе изчезнал.

Нито един от елфите не бе пострадал, нито един от хората не бе оцелял. След елфите в дома на Рейкърс не остана и пукната пара, дори и дребните грошове, които някои от главорезите бяха скрили тук-там между хлабавите дъски на пода. Нямаше ги даже мебелите. Магически огньове бяха погълнали всичко, дори стените на стаите. Отвън домът изглеждаше тих и невредим. Отвътре той не бе нищо повече от опожарено мъртвило.

Бреган Д’аерте си бяха казали думата.

— Не приемам поздравления — заяви Берг’иньон Баенре, когато се присъедини към Рай’ги, Кимуриел и Шарлота.

Това бе често срещан елфически израз, използван в случай на победа над недостатъчно достоен съперник.

Крива усмивка плъзна по устните на Кимуриел.

— Домът бе успешно прочистен — рече той. — Никой не се спаси. Свърши онова, което трябваше. Може и да не си се покрил със слава, но си заслужи одобрението.