Р. Салваторе - Слугата на отломъка

— Нямах това предвид. Чувал съм хората да казват, че е безсмислено да пращаш дете да върши мъжката работа. Е, ние пък казваме, че е безсмислено да пращаме човек да върши работата на Мрачните.

Ентрери го изгледа продължително, без да каже нищо. Започваше да му се струва, че се е върнал назад във времето, към дните, прекарани в Мензоберанзан. В онзи град, дом на двайсет хиляди мрачни елфи, Артемис Ентрери знаеше, че колкото и да е добър в онова, което прави, колкото и съвършено да овладееше черното си изкуство, никога нямаше да бъде нещо повече от двадесет хиляди и първият член на това общество.

Рай’ги и Кимуриел си размениха няколко обидни забележки по негов адрес, някои от тях — неприкрито груби, други — по-завоалирани.

Ентрери ги понесе до една, без да каже каквото и да било, защото просто нямаше какво да каже. Можеше единствено да си мисли за Далабадския оазис и ръкавицата и меча, скрити там.

Понесе ехидните им думи, защото нямаше друг избор.

Засега.

Ентрери поспря в сенките на прага и любопитно се заслуша в монолога, течащ в стаята.

Разбираше само малка част от него не само защото Джарлаксъл говореше твърде бързо и твърде развълнувано, за да може той, с ограниченото си владеене на езика на Мрачните, да схване всичко, но и защото бе далеч и не чуваше добре.

— Не могат да ни изпреварят, защото сме твърде бързи — тъкмо казваше Джарлаксъл.

Ентрери разбра напълно това изречение, защото Джарлаксъл звучеше така, сякаш държи вдъхновяваща реч пред някого.

— Да, те всички ще паднат, улица след улица. Кой може да ни се опълчи, ако се обединим?

„Ако се обединим?“ — палачът отново и отново повтаряше думата в главата си, за да се увери, че не я е превел погрешно.

Ние? Джарлаксъл със сигурност не говореше за съюза си с Ентрери, нито дори с останките от гилдията на Басадони — те бяха просто капки в морето на могъщите Бреган Д’аерте. Възможно ли бе Джарлаксъл да си е намерил нов съюзник без знанието на Ентрери? Някой паша, може би, или някой още по-силен?

Палачът наостри уши, вслушвайки се да чуе името на някой демон, дявол или пък илитид. И от трите възможности го побиваха тръпки. Демоните бяха прекалено непредсказуеми и прекалено свирепи, за да бъдат добри съюзници. Те правеха единствено онова, което им бе изгодно, без да ги е грижа дали така няма да навредят на интересите на останалите. Дяволите бяха далеч по-предсказуеми… всъщност, те бяха твърде предсказуеми. Според тях йерархията в света бе установена веднъж завинаги и те неизменно бяха на върха й.

При все това, мисълта, че може да става въпрос за илитид, бе прекалено ужасна и Ентрери се улови, че се надява да чуе името на някой могъщ демон. По време на престоя си в Мензоберанзан неведнъж си бе имал вземане-даване с отвратителните илитиди (крадците на мисли бяха неотделима част от живота там) и сега нямаше никакво желание отново да срещне някое от гнусните създания.

Послуша още малко, но постепенно Джарлаксъл се успокои. Когато Ентрери влезе в стаята, наемникът продължаваше да си мърмори нещо за неизбежното падение на Рейкърс.

— Сам ли си? — невинно попита палачът. — Стори ми се, че чух гласове.

Не пропусна да забележи (с голяма доза облекчение), че Джарлаксъл не носи защитната превръзка над окото си, което означаваше, че бе малко вероятно току-що да е говорил с някой илитид. Превръзката предпазваше от мисловни атаки, а в света нямаше друга раса, която да владее този род магии по-добре от скверните илитиди.

— Слагах някои неща в ред — обясни Джарлаксъл на езика на Повърхността, който говореше със същата лекота, с която и своя собствен. — Доста интриги и кроежи се плетат.

— И доста опасности са надвиснали, нали? — отвърна Ентрери.

— Над някои, да — изкиска се наемникът и Ентрери го погледна с неприкрито съмнение. — Не ми казвай, че според теб Рейкърс са ни равностойни съперници? — невярващо попита Джарлаксъл.

— В открита битка — не. Но така е от години. Става ли въпрос за бойна сила Рейкърс не могат да се мерят почти с никого, ала винаги намират начин да оцелеят.

— Защото имат късмет.

— Защото имат сериозни връзки с други, по-големи сили — поправи го Ентрери. — И най-слабоватият мъж няма от какво да се страхува, ако си има някой великан, който да го пази.

— Освен, разбира се, ако великанът не реши, че предпочита да се съюзи с противниците му — подхвърли Джарлаксъл. — А всички знаят, че на великан не може да се има особено доверие.