Р. Салваторе - Пътят на Патриарха

Ентрери си пое дълбоко въздух, за да се успокои и си припомни, че от самото начало бе очаквал, че няма да открие Шанали жива.

— Тя е при останалите — каза старицата и го стресна, което пролича на лицето му. — На хълма, зад скалата, където погребват онези, чиито имена не си струва да се помнят.

Като всеки друг, прекарал детството си в тази част на Мемнон, Ентрери добре познаваше гробището на просяците, парче земя зад една голяма оголена скала, която гледаше към най-югозападната част от пристанището на Мемнон. Неволно погледна натам и без да отправи друга дума към старата жена, хвърляйки само бегъл поглед на колибата, която бе била негов дом и където знаеше, че никога няма да се върне, той си тръгна.

Джарлаксъл стоеше с гръб към Ентрери и се преструваше, че гледа през вратата на колибата към улицата в ранното утро. Атрогейт хъркаше доволно в ъгъла на стаята, дишането му се прекъсваше на неравни интервали и Джарлаксъл се забавляваше, представяйки си, че в отворената уста на джуджето влизат паяци.

Ентрери седеше на масата с изопнато и гневно лице — изражението, което бе имал през по-голямата част от годините, които бе прекарал с Джарлаксъл и което Джарлаксъл се бе надявал да премахне завинаги с флейтата на Идалия.

Бяха напреднали толкова много, мълчаливо тъжеше мрачният елф, ала после онази глупава жена бе предала Ентрери и бе отворила дупка в откритото му сърце.

И най-лошото бе онова, което мрачният елф знаеше, а Ентрери — не — че Калихай дори не бе искала да го напада. Разкъсвана от емоции, объркана от противоречието в чувството си за вярност и уплашена от напускането на земите на Кървав камък, жената бе действала напълно импулсивно. Ударът й не бе дошъл от злоба към Артемис Ентрери, както би било в първите дни на връзката им, а по-скоро от ужаса, мъката и страданието, които не можеше да преодолее.

Джарлаксъл се надяваше, че някой ден Артемис Ентрери ще разбере това, но силно се съмняваше. И все пак, при положение че Калихай беше под контрола на Бреган Д’аерте, мрачният елф знаеше, че не трябва да казва „никога“.

По-наложителният проблем, разбира се, беше тук, около тях, в адския град Мемнон. Ентрери се беше върнал у дома, макар че Джарлаксъл не можеше да бъде сигурен какво означаваше това. Той погледна към мрачния мъж, който сякаш изобщо не го забелязваше, не забелязваше нищо. Ентрери седеше изправен и с отворени очи, но не беше по-буден от джуджето, което пръскаше слюнки в ъгъла, помисли си Джарлаксъл.

С бавно и уверено движение той измъкна една от малките стъкленици за отвари от пояса си. Остана загледан в нея дълго време, мразейки се за това, че отново му се налага да манипулира приятеля си.

Тази мисъл изненада мрачния елф. Кога през целия си живот бе усещал такъв неприятен вкус в устата си?

Може би когато бе предал Закнафейн преди векове?

Отново погледна към Ентрери и се почувства така, сякаш гледа стария си другар мрачен елф.

„Трябва да го направя, припомни си той, най-вече заради Ентрери.“

Джарлаксъл изгълта наведнъж отварата.

Затвори очи, докато магията се разпростираше в тялото и ума му, и започна да „чува“ мислите на другите в стаята. Помисли си за живота на Кимуриел, който винаги беше в такова състояние на повишена чувствителност и за миг изпита истинска жал към псиониста.

Поклати глава и въздъхна дълбоко, припомняйки си, че няма време за подобно разсейване. Действието на отварата нямаше да трае дълго.

— Ще ми кажеш ли къде отиде вчера? — каза той, обръщайки се с лице към човека.

Ентрери вдигна поглед към него.

— Не.

Но той вече бе казал на Джарлаксъл много повече, тъй като въпросът бе извикал спомени за събитията от предишния ден: образи на улицата, която бяха посетили, на старец, който лежеше на пода и придържаше изсипалите се от корема му черва, както и на друг мъж.

Баща му! Не, човекът, когото бе смятал за свой баща, когото беше познавал като баща през целия си живот.

— Дошъл си тук да намериш майка си, поне това знам — осмели се да каже Джарлаксъл, въпреки че изражението на Ентрери стана по-заплашително, щом спомена изгубената жена.

В ума на Джарлаксъл проблесна картина — не на жена, а на лице.

— Знаеш също, че ти казах, че това не е твоя работа — каза Ентрери.

— Защо отблъскваш съюзник? — попита Джарлаксъл.

— Не можеш да ми помогнеш в това.

— Разбира се, че мога.

— Не!

Джарлаксъл се изпъна, когато внезапно се озова пред червена стена. Почувства гнева на Ентрери поясно от всеки друг път, като острие на бръснач, което граничеше с убийствената ярост. Пред очите му се заредиха образи, твърде бързо, за да ги подреди и схване.