Р. Салваторе - Пътят на Патриарха

Ентрери не беше сигурен в самоличността на мъжа, но знаеше, че определено не е Белригър. Нямаше как годините да са прегърбили така баща му.

Мъжът започна да се киска и Ентрери се ококори, щом го чу — бе чувал този смях преди. Надигна се, без да издаде звук и се приближи до масата. Все още незабелязван от стареца, той стовари ръката си върху монетите и камъните.

— Какво? — попита старецът, дърпайки се назад и обръщайки се към Ентрери.

Този див поглед… миризмата на дъха му…

Ентрери разбра.

— Кой си ти?

Ентрери се усмихна.

— Нима не помниш собствения си племенник?

— Проклятие, Тосо-паш — каза мъжът, когато влезе час по-късно. — Ако ще сереш, стой извън… — Носеше запалена свещ и бе тръгнал право към масата, но се спря, когато някой бутна вратата зад него — очевидно някой, който бе застанал зад нея и причакваше.

Белригър направи крачка напред и се обърна.

— Ти не си Тосо — каза той, преценявайки Ентрери.

Ентрери впери поглед в мъжа за няколко секунди, защото определено разпозна Белригър. Годините не го бяха пожалили. Изглеждаше изпит и изтънял, сякаш не се беше хранил с друго освен със силния алкохол, който без съмнение редовно изливаше в гърлото си.

Ентрери погледна покрай него към далечния заден ъгъл и Белригър също отмести поглед натам, завъртайки свещта, за да освети мястото. Там лежеше Тосо-паш с наведена надолу глава и малка локва кръв около кръста му.

Белригър се обърна с ярост и страх, изписани на лицето му, но ако имаше намерение да се нахвърли на натрапника, гледката на насоченото към него дълго червено острие изглежда го разубеди.

— Кой си ти? — прошепна той.

— Някой, който току-що си уреди сметките — отговори Ентрери.

— Убил си Тосо?

— Вероятно все още не е мъртъв. Раните в корема са по-бавнодействащи.

Белригър се запъна сякаш просто не можеше да намери думи.

— Знаеш какво ми причини — заяви Ентрери.

Белригър заклати глава и най-после успя да каже:

— Причинил ти е? Кой си ти?

Ентрери се изсмя.

— Виждам, че нямаш семейна лоялност. Не съм изненадан.

— Семейна? — изговори Белригър, а после очите му се ококориха още повече, когато отново запита:

— Кой си ти?

— Знаеш кой съм.

— Омръзнаха ми игрите ти — каза Белригър и понечи да си тръгне. Но червеният меч се стрелна и върхът се озова под брадичката му, с което го прикова на място.

С леко завъртане на китката си Ентрери принуди мъжа да се върне до масата, след което се приближи и отново изви острието, насочвайки Белригър към един стол, където той се стовари.

— Това са думи, които съм чувал и преди — каза Ентрери, придърпа другия стол и седна по-близо до вратата. — Обикновено следвани от опакото на дланта ти.

Сега почти съм готов да приветствам този шамар.

Белригър сякаш едва дишаше.

— Артемис? — попита той едва чуто.

— Толкова ли съм се променил, татко?

След още няколко мига, в които си поемаше дъх, Белригър най-накрая сякаш се овладя.

— Какво правиш тук? — той хвърли поглед отстрани на масата към изящния меч и фините дрехи на Ентрери. — Ти избяга от това място. Защо ти е да се връщаш?

— Избягал съм? Бях продаден в робство.

Белригър изпръхтя и отмести поглед.

Ентрери стовари ръката си върху масата, изисквайки пълното внимание на мъжа.

— Това забавно ли ти е?

— Не извиква никакви емоции у мен. Не беше мое решение, нито моя грижа!

— Любящият ми баща — отговори саркастично Ентрери. За негова изненада и ярост, Белригър му се изсмя.

— Дори Тосо не посмя да се държи така — каза Ентрери и споменаването на умиращия приятел на Белригър го отрезви.

— Какво искаш?

— Искам да знам къде е майка ми — каза Ентрери. — Жива ли е?

Подигравателното изражение на Белригър му отговори още преди той да проговори.

— Отиде в Калимпорт, нали?

Ентрери кимна.

— Шанали е била мъртва преди да стигнеш там, дори търговците да са шибали яростно конете си — каза Белригър. — Тя знаеше, че умира, глупако. Защо мислиш, че продаде скъпоценния си Артемис?

Мислите на Ентрери се завъртяха. Опита се да си припомни последната им среща и видя крехкостта на майка си в напълно нова светлина.

— Всъщност ми беше жал за тази курва — каза Белригър и още щом думата излетя от устата му, Ентрери пристъпи напред с ужасяваща скорост и го удари силно през лицето.

Върна се на стола си, а Белригър го изгледа заплашително и изплю кръв на пода.

— Нямаше избор — продължи той. — Имаше нужда от пари, за да може свещениците да спасят мизерния й живот, а те дори не искаха да се възползват от болното й тяло в замяна на заклинанията си. Така че тя те продаде и те взеха парите й. И все пак умря. Съмнявам се, че изобщо са се опитали да го предотвратят.