Р. Салваторе - Пътят на Патриарха

Белригър замълча, а Ентрери остана дълго седнал, възприемайки изненадващите думи, опитвайки се да намери някакъв начин да ги отрече.

— Намери ли онова, което търсеше, убиецо? — попита Белригър.

— Тя ме е продала?

— Току-що ти го казах.

— А скъпият ми баща ме е защитил — отговори Ентрери.

— Скъпият ти баща? — попита Белригър. — И да не би да знаеш кой е той?

Лицето на Ентрери се стегна.

— Нима си толкова глупав да мислиш, че аз съм баща ти? — изсмя се Белригър. — Не съм ти баща, глупако. Ако бях, щях да ти вкарам повече разум в главата с бой.

— Лъжеш.

— Утробата на Шанали беше издута от теб, когато я срещнах. Беше надула корема, защото се продаваше на онези свещеници. Като всички останали момичета. Ти беше твърде млад, когато замина, че да знаеш истината, но повечето от хлапетата, които виждаш да тичат по мръсните улици, са от тяхното семе — той спря и изсумтя, а после отново се изсмя. — Аз само й дадох подслон, а в замяна тя ми доставяше някои удоволствия.

Ентрери едва го чуваше. Спомни си отново сцените от младостта си, когато разни мъже идваха и плащаха на Белригър, а после отиваха в леглото на Шанали.

Убиецът затвори очи, почти надявайки се Белригър да се възползва от този момент на уязвимост. Ако бе дошъл и бе взел камата на Ентрери, той нямаше да го спре и с готовност щеше да приеме острието в сърцето си.

Но знаеше, че мъжът не помръдва, защото продължаваше да се смее.

Поне докато Ентрери не отвори очи и Белригър не видя погледа му.

Той се прокашля, очевидно чувствайки се неловко.

Ентрери стана и прибра меча си. С една стъпка се извиси над седналия мъж.

Белригър го изгледа предизвикателно.

— Какво искаш?

Юмрукът на Ентрери смаза носа му.

— Ставай.

Белригър се надигна, облян в кръв, вдигнал защитно една ръка пред себе си.

— Какво искаш? Казах ти, не съм ти баща!

Лявата ръка на Ентрери се стрелна нагоре и улови блокиращата ръка на Белригър. С най-простото движение убиецът изви китката му назад и болезнено дръпна ръката му настрани.

— Но ме биеше — каза Ентрери.

— Ти имаше нужда — задъхано отговори Белригър, опитвайки се да вдигне другата си ръка.

Свободната ръка на Ентрери замахна и се стовари върху вече окървавеното му лице.

— Животът е труден! — изпротестира Белригър. — Ти имаше нужда от разум! Трябваше да знаеш!

— Кажи пак, че майка ми е била курва — каза Ентрери. Той изви прегънатата ръка още малко и принуди Белригър да падне на едно коляно.

— Какво искаш да ти кажа? — примоли се той. — Правеше онова, което бе необходимо, за да оцелее. Така е с всички нас. Не я обвинявам и никога не съм го правил.

Прибрах я, когато никой друг не искаше да го стори.

— За твоя собствена изгода.

— Донякъде — призна Белригър. — Не можеш да ме обвиняваш за начина, по който е устроен светът.

— Мога да те обвинявам за всеки удар, който си ми нанесъл — отговори спокойно Ентрери. — Мога да те обвинявам за това, че позволи на този мръсник — той посочи с глава към Тосо-паш — да се доближи до мен. Или и той ти е платил? Малко пари за момчето ти, Белригър?

Задъхвайки се от болка, Белригър енергично разклати глава.

— Не… не съм…

Коляното на Ентрери срещна лицето му, поваляйки го по гръб на пода. Убиецът извади инкрустираната кама и се приближи към стенещия мъж.

Но Ентрери поклати глава. Прибра камата и излезе през вратата.

Старицата отново беше там и очевидно беше дочула, че вътре се води схватка. И нещо повече, осъзна Ентрери, защото вместо отново да го сгълчи, тя каза:

— Познавах Шанали и те помня, Артемис.

Ентрери я изгледа сурово.

— Уби ли Белригър?

— Не — отговори той. — Чу ли разговора ни?

Жената се дръпна назад.

— Една част — призна тя.

— Ако ме е излъгал, ще се върна и ще го нарежа на парчета.

Жената поклати глава, а сбръчканото й старо лице доби примирено изражение. Тя кимна към стола, сложен пред нейната къща, и Ентрери я последва дотам.

— Майка ти беше хубавица — започна тя веднага щом седна. — Познавах и нейната майка, също толкова красива, и също толкова млада, когато роди Шанали.

Както и самата Шанали, когато се роди ти. Сама девойка, занимаваща се с единственото нещо, с което може да се занимава едно момиче тук.

— Със свещениците?

— С всеки, който може да плати — каза старицата с нескрито отвращение.

— И наистина е умряла?

— Скоро след като ти замина — каза жената. — Тя умираше и стана по-лошо, когато предаде сина си. Сякаш нямаше причина да продължава да се бори, когато свещениците й взеха монетите, изрекоха заклинанията си и казаха, че не могат да направят нищо повече за нея.