Вместо това се оказа лице в лице със сбръчкана старица.
— Ба, много си изтупан с тия блестящи саби и хубави ботуши — изкряка насреща му тя.
Ентрери се вгледа в превитата дребна жена, в сбръчканото й лице и мътни очи — лице, което бе виждал милион пъти и нито веднъж преди това.
— Много си важен, а? — сгълча го тя. — Можеш просто ей така да дойдеш тук и да правиш каквото си искаш, когато си поискаш, без съмнение.
Ентрери погледна покрай нея към многото очи, вперени в него, и разбра, че тя говори от името на всички.
Дори и тук имаше колективна гордост.
— Е, трябва по-внимателно да избираш стъпките си — каза по-уверено старицата, ставайки по-смела с всяка дума. Посегна да ръгне Ентрери в гърдите.
Ентрери не можеше да позволи това, защото знаеше, че някои хитри магьосници приемаха такава маскировка, за да докоснат врага си, при което можеха да освободят някое предварително приготвено заклинание, което да изкара противника им от ботушите му.
Със свръхестествени рефлекси и точност, използвайки ръката, с която държеше меча и реконструираната от Джарлаксъл ръкавица, той хвана ръката й преди да го доближи и не особено нежно я извъртя.
— Не знаеш нищо за мен — каза тихо той. — И нищо за причината, поради която съм тук. Това не е твоя работа и втори път не се намесвай. — Докато говореше, той погледна покрай нея към многото хора, които се надигаха в сенките, неуверени, но възмутени.
— Иначе те чака смъртна болка — увери старата окаяница, щом я пусна, бутна я настрана и продължи напред. Първият, който го последваше, реши той, щеше да падне в кръв. Реши, че ако продължат да го нападат, ще осакати втория осмелил се. Ала на две крачки от жената той разбра, че планът му няма да влезе в действие, защото никой не помръдна.
Но упоритата старица не се отказваше.
— А, значи си много опасен? — извика тя. — Ще видим колко ще се надуваш, щом Белригър разбере, че си бил в дома му!
При това разкритие краката на Ентрери омекнаха и той едва не се строполи.
Пребори се с импулса да се обърне към жената и да поиска още информация. Когато го наблюдаваха толкова хора, които вече бяха разгневени, не беше най-подходящият момент за това. Загледа се по-внимателно в хората около себе си, връщайки се към площада, осъзнавайки, че един от старите жители, най-малкото Белригър, все още беше жив и живееше тук. И наистина, започна да забелязва повече детайли за някои — наклонена настрани глава, поглед, начинът, по който една жена седеше на стола си. Чувство за нещо познато се носеше към него от много ъгли. Толкова много от хората тук бяха същите, които Артемис Ентрери бе познавал като дете. По-стари, но същите. „А другите?“, помисли си той. Особено една група от по-млади мъже и жени, му бяха непознати, но в същото време се досети, че може би са деца на онези, които бе познавал.
„Или може би всички селяни просто имаха общи навици и еднакви изражения“, каза си той.
Но това нямаше значение, защото в крайна сметка Белригър, баща му, беше жив.
Тази мисъл не напусна Ентрери през целия ден.
Следваше го по улиците на Мемнон и по целия път до пристанището. Преследваше го под яркото парещо слънце и го преследваше като призрак в сенките.
Артемис Ентрери бе влизал охотно и с нетърпение в битка с противници като Дризт До’Урден, но завръщането в стария му дом скоро след мръкване се оказа най-трудното предизвикателство, което някога бе приемал. Използва всяка известна му хитрина, за да се промъкне незабелязано до гърба на колибата, тихо отдели няколко дъски от задната стена и се вмъкна вътре.
В къщата нямаше никой, така че той върна дъските на място, отиде в тъмния заден ъгъл и седна, вперил поглед във вратата.
Минаха часове, но Ентрери остана нащрек. Не се стресна, изобщо не помръдна, когато най-накрая вратата се отвори.
Един старец се дотътри вътре. Дребен и прегърбен, той вървеше с толкова малки крачки, че трябваше да направи дузина стъпки до масата, която беше само на метър от вратата.
Ентрери чу как кремъкът удря огнивото и една свещ грейна, позволявайки на убиеца да огледа добре лицето на стареца. Беше слаб, много слаб, направо мършав, а плешивата му глава беше толкова зачервена от безмилостното мемнонско слънце, че сякаш грееше на слабата светлина. Имаше рошава сива брада и непрекъснато кривеше лицето си, от което челюстта му стърчеше и брадата му изпъкваше още повече.
Измъкна малка кесия с мръсните си треперещи ръце и успя да изсипе съдържанието й на масата. Без да спира да си мърмори, започна да подрежда медните и сребърни монети и другите блестящи неща, които Ентрери разпозна като полираните камъни, които се намираха между скалите на юг от доковете. Убиецът разбра това, защото помнеше добре, че някои от хората от квартала ходеха там и събираха хубави камъни, които продаваха на жителите на Мемнон, които плащаха за тях предимно за да се отърват от дразнещите скитници.
Читать дальше