Марк Лорънс - Принцът на тръните

— Не се прибирай у дома, принц Йорг — каза Сагеус. Заплахата му прозвуча като бащински съвет.

— Ако си плюеш на петите сега — казах, — може и да не те хвана.

— Корион? — Сагеус погледна към врящия етер зад мен. — Повече не пращай това момче след мен. Иначе ще стане страшно.

Посегнах към меча си, но магьосникът изчезна, преди да съм го изтеглил от ножницата. Димът стана горчив, заседна в гърлото ми и аз се разкашлях.

— Свестява се. — Чух гласа на Макин от много далеч.

— Дай му офте вода. — Познах фъфленето на Елбан.

Надигнах се, кашлях и плюех.

— Курва долна!

Гигантски облак, като наковалнята на гръмотевичен чук, висеше на мястото на връх Хонас.

Примигнах и позволих на Макин да ме изправи.

— Не си единственият, дето падна зле — каза той и кимна към Горгот, който клечеше недалеч с гръб към нас.

Залитнах натам, но спрях, когато усетих жегата… жегата и някакво сияние, което превръщаше Горгот в силует въпреки светлината на деня, сякаш великанът се беше навел над разпален огън. Заобиколих отстрани. Гог лежеше свит като бебе в утроба и целият светеше бял и нажежен, сякаш светлината на Строителското слънце се излъчваше цялата от телцето му. Дори Горгот се дръпна назад.

Пред очите ми кожата на детето премина през различни цветове като железен прът в ковачница — жежко оранжево, после червено в по-убити нюанси. Направих крачка към него и той отвори очи — бели дупки в центъра на слънце. Детето ахна и аз видях, че отвътре устата му е като разтопена лава; после се сви още по-плътно на топка. Пламъци танцуваха по гръбчето му, изгасваха, пламваха отново. Минаха десет минути, докато Гог изстине достатъчно. Старите му цветове се върнаха и вече можех да застана до него, без топлината да ме прогони.

Накрая детето вдигна глава и се ухили.

— Още!

— Стига ти толкова, хлапе — казах аз. Нямах представа какво е събудило в него Слънцето на Строителите, но предвид видяното предпочитах огънят в Гог да заспи.

Вдигнах отново поглед към облака над връх Хонас. Планината я нямаше, а полетата около нея горяха.

— Мисля, че е време да се приберем у дома, момчета.

— Не може да стане — каза Нубанеца.

— Хубавите работи не стават лесно — възразих аз.

— Не може да стане — повтори упорито той. — Никой не може да го направи, без да заплати с живота си на място.

— Ако разковничето беше в убийците със склонност към самоубийство, Войната на Стоте отдавна щеше да е станала Войната на десетте. — Собственият ми баща беше оцелял след няколко опита за покушение, при които убиецът не бе включвал в плановете си опит за бягство. — Не е лесно да подложиш крак на човек с претенции към императорския трон.

Нубанеца се обърна на седлото и ме погледна смръщено. Беше се отказал да пита откъде едно дете знае такива неща. Чудех се кога ще се откаже да ме убеждава, че това или онова не може да стане.

Пришпорих коня си. Кулите на графския замък изглеждаха все така далеч, сякаш последния половин час бяхме яздили на място.

— Трябва да разберем коя е най-силната защита на графа — казах аз. — На кое в отбраната си разчита най-много. Кое смята за непробиваемо.

Нубанеца се намръщи отново.

— Разбери слабото място на врага си. И тогава удари. — Потупа тежкия арбалет, привързан за дисагите.

— Нали уж не можело да стане? Спомена го няколко пъти. — Придърпах плаща си. Привечер вятърът ставаше студен. Бях го взел от висок човек и наметалото висеше на раменете ми. — Ако е така, значи планираш най-разумния начин да загубиш.

Нубанеца сви рамене. Никога не спореше само за да докаже собствената си правота. Харесвах това в него.

— Най-слабото място в една отбрана е предвидено да поддаде. Поддава, но поддавайки, активира следващата защитна линия и така нататък. Въпрос на пластове. Накрая пак се изправяш срещу онова, което си се надявал да избегнеш, но междувременно си изгубил от силите си, а последната защитна линия знае, че идваш.

Нубанеца мълчеше, черното му лице беше непроницаемо в светлината на залеза.

— Изненадата е единственото разумно оръжие. Ще заобиколим предните линии и ще ударим право в сърцето на защитата му.

А именно сърцето искахме да изрежем.

Продължихме напред и след известно време кулите наближиха, ставаха все по-високи и накрая портите зейнаха пред нас. Постройки се бяха разлели пред тях като повръщано — кръчми и кожарски работилници, бордеи и коптори.