Марк Лорънс - Принцът на тръните

— Вече трябваше да сме видели нещо — каза Макин.

Погледнах през рамо. Грозното туловище на връх Хонас се очертаваше като черен юмрук на фона на небето, Червен замък се гушеше в хватката му. Зад нас братята се влачеха в колона по нанадолнището.

— Тази смърт дебне в сенките, Макин — рекох аз. — Невидима ръка с гибелни пръсти — добавих с широка усмивка.

— И ще намери дори пеленачетата в люлките им? — Отвращение изтъни пълните устни на Макин.

— Предпочиташ да ги намери Райк, така ли? Или Роу? — попитах го. Сложих ръка на рамото му, метална ръкавица върху метален нараменник, и двете омазани със сива кал от бягството ни през тунелите. Кал имаше и в косата му, засъхваше по черните къдрици.

— Изглеждаш ми притеснен напоследък, стари приятелю — рекох. — Какво, прежните грехове ти тежат толкова, че не смееш да добавиш нови?

Дадох си сметка, че сме почти равни на ръст, а Макин беше висок мъж. Още една година и рицарят щеше да вдига глава, за да ме погледне в очите.

— Понякога почти успяваш да ме заблудиш, Йорг, много си добър в това. — Говореше уморено. Мрежа от фини бръчици се беше появила в крайчетата на очите му. — Ние с теб не сме стари приятели. Преди малко повече от три години ти беше на десет. На десет! Може и да сме приятели, не знам, но „стари“? Не мисля.

— И в какво съм много добър? — попитах.

Той сви рамене.

— В ролите. В интуицията. Липсата на жизнен опит компенсираш с гениалност.

— Смяташ, че трябва да съм стар, за да мисля със стара глава? — попитах.

— Смятам, че трябва да си живял повече, за да разбереш какво се случва наистина в сърцата и умовете на хората. Че трябва да си направил повече размени в живота си, за да познаваш истинската стойност на монетите, които пилееш с такава лекота. — Макин се обърна да хвърли поглед на колоната зад нас.

Райк беше последен. Силуетът му се очерта на един хребет, черен на фона на предутринното небе. Зад него облаците се разтягаха на панделки, мръсно синкави като прясно кръвонасядане, устремени на запад. Вятър развяваше краищата на превръзките около челото на Райк и над лакътя на едната ръка.

Нещо ме погъделичка, някакъв призрак на шепот, по-студен от вятъра.

Макин се обърна напред и понечи да продължи.

— Чакай…

Вече чувах писъците. Ужасът на мъртвите.

Звук не се чу, но връх Хонас се надигна, като великан, който си поема дълбоко дъх. Светлина се събуди под скалата, изкърви сияйна през пълзящи пукнатини. Само в един миг върхът изчезна, изхвърлен към небето в завихрен ад. И нейде в тази монументална спирала летяха каменните блокове от градежа на Червен замък, всички до един, от онези в темелите до другите в най-високите кули.

Ослепителен блясък отне величието на зората, заля околността и я лиши от цвят. Райк се превърна в неясна сянка, погълната от врящото небе. Усетих горещата целувка на далечната преизподня, като слънчево изгаряне в ранно лято.

Толкова силен огън по правило не гори дълго. Светлината угасна и ни потопи в сянка, онази особена тъма, която предшества силна буря. И тогава видях предвестниците на бурята, новородени призраци, подгонени от гибелен вятър. Гледах ги как се носят над земята, като вълничките, когато хвърлиш камък в езеро, сив пръстен от станала на прах скала, по-бързи от мисъл. Небето също се накъдри, облачните панделки изтъняха в бичове, преди да се разкъсат.

— Ису Христе. — Макин така и не затвори уста, макар думите му да бяха свършили.

— Бягайте! — Крясъкът на Бърло прозвуча странно приглушен.

— Защо? — Разперих ръце да поздравя унищожението. Нямаше къде да избягаме.

Видях как братята падат. Времето се забави, кръвта пулсираше ледена във вените ми. Между два удара на сърцето ми вълната ги събори всичките, първо Райк, погълнат от сивия вихър, нищожен като дете пред океанска вълна. Горещият вятър ме удари в краката. Усетих как мъртвите минават през мен, усетих киселата жлъчка на некромантска кръв в устата си.

Известно време се носих като дим над кланицата.

Лежах в нищото. Не знаех нищо, нищо не усещах. Мир, по-дълбок от съня, докато…

— О! Браво брависимо! — Гласът се вряза в мен, твърде близо и някак смътно познат. — Блудният син обърна зимата на нашата стара война в прежурящо лято. — Думите се носеха като стих, имаха вътрешен ритъм и нещо чуждестранно в изговора.

— Престани или Шекспир ще се обърне в гроба си, сарацине. Цитираш неточно, а и майчиният език на поета не ти се удава. — Женски глас, кадифен и богат.