Марк Лорънс - Принцът на тръните

„Просто бягай.“

— Той е събудил Слънцето на Строителите, а вие се шегувате? — Детски глас, на момиче.

— Ти още ли не си умряло, дете? Дори сега, когато планината се изравни със земята? — Жената май беше разочарована.

— Остави момичето, Чела. Кажи ми кой стои зад това хлапе? Да не би Корион да се е отегчил от граф Ренар и да е сложил нова фигурка на дъската? Или Мълчаливата сестра най-сетне е направила своя ход?

Сагеус! Познах го.

— Надява се да спечели играта с помощта на това недорасло момченце? — Жената се изсмя.

И нея познах. Некромантката.

— Пратих те в ада, пронизах сърцето ти със стрелата на Нубанеца, кучко — рекох.

— Какво, в името на Кали…

— Той ни чува! — прекъсна го жената. Чела. Помнех отлично гласа ѝ. Все пак тя беше единственият труп, успял да ме възбуди.

Оглеждах се за тях в гъстия дим.

— Не, абсурд — каза Сагеус. — Кой стои зад теб, момче?

Не съзирах нищо в ослепителния вихър, който ме обвиваше.

— Йорг? — Шепот в ухото ми. Момичето. Сияйното дете на чудовищата.

— Джейн? — прошепнах в отговор. Помъчих се поне, защото не чувствах нито устните си, нито друга част от изтерзаното си тяло.

— Ние не се крием в етера — каза тя. — Самите ние сме етерът.

Замислих се над думите ѝ.

— Искам да ви видя.

Поисках го с цялата си воля. Пресегнах се да ги открия.

— Искам да ви видя — повторих, по-силно този път. И нарисувах образите им в дима.

Чела се появи първа, стройна и апетитна като при първата ни среща, татуираните въртулки по тялото ѝ трептяха като живи. Сагеус беше следващият, когото извадих от нищото. Гледаше ме с кротките си очи, кръгли и застинали като воденичен вир. Джейн пристъпи до него. Сиянието ѝ беше слабо сега, нищо и никакво блещукане под кожата. Имаше и други силуети в мъглата, сред тях един по-тъмен и смътно познат. Опитах се да го видя ясно, влях волята си в това. Сетих се за Нубанеца… Нубанеца и собствената ми ръка на някаква врата, и усещането, че пропадам. Déjà vu .

— Кой ти дава тази сила, Йорг? — Чела ме замери с изкусителна усмивка. Вървеше с бавна стъпка около мен, като пантера, която си играе с плячката.

— Сам си я взех.

— Не. — Сагеус поклати глава. — Тази игра се играе толкова отдавна, че дребни номера не минават. Всички играчи са известни. И те, и наблюдателите. — Сагеус кимна към Джейн.

Не му обърнах внимание, наблюдавах Чела.

— Сринах планината отгоре ти.

— Значи съм погребана. И какво? — Намек за истинската ѝ възраст обагри гласа ѝ.

— Моли се никога да не те изровя — рекох.

Погледнах Джейн и попитах:

— Значи и ти си погребана?

Сиянието ѝ потрепна за миг и видях друга Джейн на мястото ѝ — смазана, прекършена. Парцалена кукла между отломки от скали на някакво тъмно място, където нямаше друга светлина освен собственото ѝ сияние. Кости стърчаха от хълбока и рамото ѝ, бели кости с кръв по тях, черна на слабия светлик. Момичето завъртя леко глава и сребърните му очи срещнаха моите. Сетне потрепна отново и видях предишната Джейн, застанала пред мен свободна и ненаранена.

— Не разбирам. — Но разбирах.

— Бедната сладка Джейн. — Чела обикаляше в кръг около момичето, но от разстояние.

— Тя ще умре чисто — казах. — Не я е страх да си отиде. Да тръгне по пътя, който толкова те плаши. А ти, ти си се вкопчила в мъртвата плът и гниеш дълбоко в земята. Стой си там, щом нямаш смелостта да се махнеш.

Чела изсъска, лицето ѝ беше отрова, дробовете ѝ мляскаха влажно от разложението. Димът се завихри отново около нея, обвиваше я като призрачна змия.

— Този искам да го убиеш бавно, сарацине — изсъска тя, стрелна с твърд поглед Сагеус и после изчезна.

Усетих Джейн до себе си. Светлината ѝ беше угаснала. Кожата ѝ сивееше със сивото на фина пепел, когато огънят е взел всичко от дървото и си е отишъл. Гласът ѝ бе спаднал до шепот:

— Грижи се за Гог и Горгот вместо мен. Те са последните левкроти.

Мисълта, че Горгот се нуждае от защитник, ми се стори смешна, но преглътнах остроумията, които напираха на езика ми.

— Обещавам. — Не гарантирах, че ще спазя обещанието си, но подозирах, че не е изключено да изненадам сам себе си в това.

Тя хвана ръката ми.

— Може и да спечелиш своите победи, Йорг. Но само ако откриеш по-добри причини да ги искаш. — Усетих силата ѝ в пръстите си, като иглички, като гъдел. — Потърси ги в изгубените години, Йорг. Замисли се за ръката на рамото си. За нишките, които те водят…

Ръката ѝ изпусна моята и момичето изчезна в дим.