Марк Лорънс - Принцът на тръните

Такъв човек би проявил милостта да дари бърза смърт на граф Ренар. Такъв човек би знаел, че майка му и братчето му не биха искали повече. Справедливост, а не отмъщение.

Виждам планините през прозореца си. Отвъд тях се разстила Анкрат, там някъде е Висок замък. Татко и неговият нов син. Катерин в покоите си, която сигурно ме мрази. А отвъд Анкрат — Гелет, и Сторн, и пъстрата черга от земи, които някога са били една империя. Империята.

Няма вечно да стоя тук. Ще стигна до последната страница и ще оставя перото. А когато това стане, ще изляза навън и всичко ще е мое. Казах на Бовид Тор, че на петнайсет ще съм крал. Казах го, надвесен над разпрания му корем, от който се вдигаше пара. Сега казвам на вас, че на двайсет ще съм император. Имате късмет, че го казвам надвесен над нищо и никакъв лист хартия.

След малко ще сляза да видя Ренар. Държа го в най-малката килия в подземията. Всеки ден му позволявам да ме помоли за смърт, а след това го оставям да се мъчи. Може би, приключа ли с писането, ще му позволя да приключи жизнения си път. Не ми се иска, но знам, че така е редно. Пораснал съм. Старият Йорг би го държал там вечно. Пораснал съм, но чудовището в мен си е само мое, мой избор, моя отговорност, мое питомно зло, ако щете.

Такъв съм, и ако възразявате, елате и ми кажете.