Марк Лорънс - Принцът на тръните

Сър Джеймс от Хей сложи край на размислите ми. Смъкна се от коня си — навярно беше забелязал моето безобразно отношение към ездитните животни — и тръгна към мен с решителна крачка. Слънчевите лъчи си открадваха по някой блясък от очуканите пластини на бронята му. Тежката му брадва се беше потрудила добре днес. По пиката му имаше кръв.

— Много си страшен бе — казах му.

Той заобиколи мълчаливо коня на Аркъл и продължи към мен.

— Не си по приказките, а? — попитах.

— Предай се, момче — каза той. — Имаш един-единствен шанс.

— Виж, според мен почти никога нямаме възможност за избор, та какво остава за шанс. Съветвам те да прочетеш…

Той нападна, брадвата му разсече въздуха със свистене. Успях да блокирам, но мечът ми се изметна, аз го изпуснах, а от сблъсъка дясната ми ръка изтръпна безчувствена. Обратният му замах беше чудовищен и едва не ми отнесе главата. Аз се люшнах настрани, разминах се на косъм с острието, после залитнах назад.

Сър Джеймс запъна крака в земята, готов за последния удар. И тогава разбрах как се чувства кравата пред касапина. Възможно е неведнъж да съм словоблудствал за страха, дето сечал като нож и прочие, но когато се озовах с празни ръце пред компетентен касапин като сър Джеймс, изведнъж открих достойнствата на здравословния страх. Не исках да свърша тук, посечен пред крещящата тълпа, заклан пред непознати, които не знаеха дори името ми.

— Чакай!

Но той не почака, разбира се. Тръгна към мен и замахна за удар. Аз отстъпих заднишком и ако не се бях спънал, сър Джеймс щеше да ме разполови. Е, може би не докрай, но в достатъчна степен. Озовах се по гръб на земята и без въздух в дробовете, а инерцията издърпа сър Джеймс още две стъпки напред. Дясната ми ръка — опипваше трескаво за опора — напипа дръжката на захвърления боен чук. Значи късметът не ме беше изоставил напълно.

Замахнах и уцелих коляното на сър Джеймс изотзад. Чу се задоволително хрущене и рицарят се свлече на земята, като пътьом наруши мълчанието си.

За жалост, сър Джеймс не беше достатъчно изтънчен да приеме загубата. Завъртя се върху здравото си коляно и вдигна брадвата над главата ми. Виждах я черна на фона на синьото небе. Ако не друго, поне слънцето се беше скрило зад някакви облаци. Металното забрало скриваше лицето на рицаря, но аз чувах тежкото му дишане иззад стоманата, виждах и пяната, избила през прорезите на шлема.

— Време е да умреш.

Прав беше. Бойният чук не върши работа в близък бой. Още по-малко ако си проснат по гръб на земята.

Зъннн!

Главата на сър Джеймс изчезна от полезрението ми — и тя, и брадвата — и остана само синьото небе.

— Е, няма такъв арбалет, честно! — казах аз.

Надигнах се и седнах. Сър Джеймс лежеше до мен с дупка в забралото и разширяваща се локва кръв под главата.

Не виждах кой е произвел изстрела. Навярно Макин — взел е арбалета на Нубанеца от братята и е стрелял от мерата, където се бе събрало простолюдието. Ренар несъмнено имаше свои хора във всички точки, откъдето можеше да се стреля по кралската ложа, но състезателите на арената едва ли се ползваха с подобни охранителни привилегии.

Взех си меча, преди тълпата да е проумяла станалото докрай. Нещо ставаше на мерата, хората се бутаха, а една висока фигура стърчеше в средата. Райк навярно. Сигурно чупеше глави.

Грабнах брадвата на сър Джеймс и хванах коня на Алейн. Метнах се на седлото и стиснах меча в дясната си ръка, брадвата — в лявата. Хора от градчето се изсипваха на арената, изглеждаха гневни и в настроение за бунт. Не беше докрай сигурно какво е предизвикало гнева им, но имах чувството, че отговорността в голяма степен лежи върху плещите на сър Алейн от Кеник.

Въоръжени мъже се бяха подредили в редица пред кралската ложа. Взвод от шестима гвардейци в дворцови ливреи се придвижваше в бавен ход към мен откъм поста си при шатрата за ранените.

Разперих ръце на височината на раменете си. Брадвата тежеше като наковалня. Не беше за вярване с каква лекота я беше размахвал предишният ѝ собственик.

С периферното си зрение видях стражи да напускат постовете си при портите на замъка, за да помогнат при потушаването на безредиците и да съдействат на своя господар.

Корион скочи от мястото си под трона на Ренар. Заприлича ми на плашило. Самият граф не мръдна от стола си, ръцете му бяха в скута, с опрени един в друг пръсти.

Знаеше ли Корион, че съм аз? Трябваше да знае, нали така? Когато развалих заклинанието му, когато се събудих след нежния удар на тейко си и най-сетне си спомних как Корион е отвърнал погледа ми от жадуваното отмъщение и ме е направил своя пионка в тайната имперска игра, възможно ли беше да не е разбрал?