Марк Лорънс - Принцът на тръните

Завъртях кинжала и го забих по-дълбоко. Корион издиша за последно. Очите му се отвориха, изцъклени, без сила.

Телохранителят на Ренар лежеше наблизо, брадвата още стърчеше от гърба му. Измъкнах я. При съприкосновението си с плът наточената стомана издава много гаден звук. Наложи се да замахна два пъти, преди да отсека главата на Корион. Исках да съм сигурен, че е мъртъв.

Отрязаните глави са изненадващо тежки. Държах главата на Корион за косата, тя се полюляваше кротко, а в моето гърло се събираше жлъчка.

— Познавате този човек! — извиках.

Първите трима войници спряха на място, било от страх, било за да изчакат другарите си, преди да ме нападнат.

— Аз съм принц Йорг Анкрат! Кръвта на империята тече във вените ми. Дойдох да се срещна с граф Ренар.

Още войници се появиха иззад ъгъла на ложата. Пет, седем, дузина. Толкова бяха останали от двайсетте. Бърло се беше отчел подобаващо.

— Това е човекът, комуто сте служили. — Направих крачка към тях, като държах главата на Корион пред себе си. — Граф Ренар от години е негова марионетка. И вие знаете, че това е вярно.

Продължих напред. Без колебание. Ако вярваш, че ще ти отворят път, ще го направят.

Не гледаха мен. Гледаха главата. Явно Корион им беше вдъхвал такъв ужас, че дори сега ги беше страх мъртвите му очи да не ги повлекат в бездънната си яма.

Войниците се разделиха да ми направят път и аз тръгнах през арената към Призрачния.

Други взводове се отделиха от лявата страна на турнирното поле, където Райк и Елбан бяха вилнели само преди минути. Тичаха да ме пресрещнат. Две групи от по петима въоръжени мъже. На петдесетина метра от мен забавиха разколебано крачка. Горски страж се придвижваше по Брястовия път. Различих стрелци да заемат позиции на билото, от което за пръв път бях зърнал Призрачния замък.

Пуснах главата на Корион. Просто разтворих пръсти и сивата коса се изплъзна между тях. Главата падна много бавно, сякаш падаше през паяжини или през сънища. Би трябвало да удари земята както чук удря гонг, но тя не издаде и звук. Със или без звук обаче аз я чух, усетих я. Товар падна от плещите ми. Товар толкова тежък, че нямах представа как съм го носил.

Вече виждах портите. Гигантската входна арка на Призрачния. Решетката беше спусната само наполовина. Самотна фигура стоеше под нея и задържаше невъзможната тежест на дърво и желязо. Горгот!

Хукнах натам.

Тичах към портите на замъка. Още бях с бронята си, освен разните парчетии, които бях изгубил в мелето, но не я усещах тежка. Чувах съскането на стрели около мен. Зървах хора, които падат покосени. Най-добрите стрелци на Горски страж ми разчистваха пътя.

Чудех се къде отивам и защо. Оставил бях Корион в калта. Когато той издъхна, усетих смъртта му като стрела, която измъкват от рана, като свалени окови, като примка, която махат от врата на обесен миг преди животът да го напусне.

Няколко стрели ме застигнаха откъм бойниците на Призрачния. Една се разцепи в нагръдника ми. Като цяло обаче защитниците трудно подбираха мишените си в хаоса на турнирното поле и нямаха време да се занимават със самотния рицар, който щурмуваше замъка без подкрепление.

Оставих краката си да ме водят. Усещането за празнота упорстваше. Вътрешният глас, пришпорвал ме досега, беше замлъкнал и вместо него чувах само накъсаното си дишане.

На улицата към портите срещнах по-сериозна съпротива — мястото беше заслонено от погледа на Горски страж и неговите стрелци. Между калайджийниците и кожарските работилнички се бяха събрали войници. Вардеха пътя, по който бях минал с Нубанеца преди години, наежени като дете, което търси отмъщение.

Двайсет мъже ми преградиха пътя, копиеносци, предвождани от капитан с цветовете на Ренар и плетена ризница, която проблясваше мътно на слънцето. Зад тях виждах Горгот, подпрял с плещи решетката. В двора отвъд портите имаше още войници. Нямах представа защо още не са убили гиганта и не са затворили портите.

Спрях пред строените копиеносци и открих, че нямам въздух, а следователно и глас да ги заговоря. Студен повей на вятъра помете земята между нас, носеше пръски дъжд.

Какво да правя? Като никога, невъзможното ми се стори… невъзможно.

Погледнах назад. Двама търчаха по пътя, по който бях дошъл. Първият беше толкова едър и висок, че можеше да е единствено Райк. Видях перцата на стрела, щръкнала от лявото му рамо. Вторият беше така омацан с кръв и кал, че нямаше начин да го позная само по бронята. Но знаех, че е Макин. Само той държеше меча си така.