Марк Лорънс - Принцът на тръните

Погледнах към войниците, стиснали копията си като настръхнал таралеж, строени в редица.

Така, какво да бъде?

Нов повей на вятъра довя ситни пръски дъжд.

— Дом Ренар? — извика капитанът малко колебливо.

Те не знаеха! Бяха излезли от замъка и нямаха представа за естеството на атаката. Мъглите на войната са нещо чудесно.

Потърках с ръкавица нагръдника си да изчистя герба, изографисан там и скрит под пласт кървава кал.

— Убежище! Алейн Кеник, съюзник на дом Ренар, търси убежище. — Посочих назад към Райк и Макин. — Онези там искат да ме убият!

Може би смъртта на Корион не беше изкоренила лошотията от мен. Поне не докрай.

Затичах към войниците и те разделиха да ме пропуснат.

— Няма да минат през нас, милорд — каза капитанът и отдаде чест.

— Гледайте да не минат — рекох. Едва ли щяха да минат, както и да го гледаш.

Забързах към портите. Пътят се изкачваше и отново усетих тежестта на бронята си. Странна миризма беше пропила въздуха, тежка и мазна, като от бекон, който си метнал в огъня. Това ми напомни за Мабертон, където бяхме подпалили селяците преди… преди цял един живот сякаш.

Виждах войници да се строяват на бегом в двора отвъд портите. Бронирани отчасти, някои с щитове, други — без, повечето несъмнено препили с бира заради празника.

Наближих и видях труповете. Обгорени тела, изпечени в собствената си сланина, като труповете на бедняшко погребение, където дървата не стигат, за да ги превърнат в пепел.

Горгот стоеше с гръб към мен. Стрели стърчаха от ръцете и краката му. Отначало реших, че е замръзнал като статуя, но после видях как великанските мускули на гърба му потрепват конвулсивно.

Наведох глава да мина под решетката. Стотината мъже в двора ме гледаха. Горгот беше примижал от напрежение. Проследи ме с поглед през тесните процепи на очите си. Между оголените ребра на деформирания му гръден кош също стърчаха стрели. Кървава пяна набъбна около стрелите, когато гигантът издиша, и пак, когато си пое следващия дъх.

Ритнах една димяща глава и тя се отдели от овъгленото тяло.

— Твоят ангел пазител трябва да е голяма работа, Горгот — казах му. Всички войници, направили опит да го достигнат, лежаха изгорени.

Великанът поклати глава, едва доловимо.

— Момчето. Горе.

Над Горгот, свил се в пролука при дървената рамка на решетката, дебнеше Гог. Иначе мастиленочерните му очи сега светеха като нажежени въглени под духалото на ковач. Тънкото му телце се беше свило на малка топка. В дървото около него стърчаха стрели.

— Малкият е направил всичко това сам? — Примигнах. — Мама му стара!

Горгот бе споменал, че при Гог и братчето му промените настъпвали твърде бързо. Толкова бързо, че нямало начин момчетата да оцелеят.

— Убийте това бясно куче! — Гласът звънна зад мен. Звучеше познато. Звучеше като гласа на баща ми.

— Стреляйте.

Глас, който изисква подчинение. Но още никой не беше стрелял по мен, така че аз се обърнах с гръб към Горгот и с лице към Призрачния.

Граф Ренар стоеше пред голямата кула с две дузини въоръжени мъже. Вляво и вдясно се бяха строили копиеносци, по двайсетина от всяка страна. Откъм бойниците над портите прииждаха още войници.

Поклоних се.

— Здрасти, чичо.

Преди да изляза на турнирната арена, бях виждал Ренар само на портрет и сега за пръв път имах възможност да го разгледам добре. Лицето му беше доста по-тясно, косата — по-дълга и не толкова прошарена, но ако не се брои това, беше образ и подобие на по-големия си брат, а всъщност доста приличаше и на моя милост. Не беше толкова красив, разбира се.

— Аз съм принц Йорг Анкрат. — Свалих шлема си и се обърнах към войниците. — Наследник на трона на Ренар. — Което не беше съвсем вярно, но щеше да стане, щом убиех и последния жив син на графа. Нямах представа къде се намира понастоящем братовчедът Ярко, но явно не си беше вкъщи, иначе щях да видя цветовете му на турнирното поле. Затова ги оставих да стигнат до заключението, че е мъртъв. Да си го представят на същата клада, която бях запалил за брат му Марклос.

— Ти! — Графът посочи един от мъжете край себе си. — Забий стрела в главата на това копеле или лично ще отсека твоята!

— Това е въпрос между мен и чичо ми — казах аз, вперил поглед в стрелеца. — И когато приключа с него, вие ще сте мои войници и победата ми ще е ваша. Повече кръв няма да се пролива.

Мъжът вдигна арбалета си. Гореща вълна ме обля изотзад, сякаш някой бе отворил зад гърба ми вратичката на напалена пещ. По лицето на войника се надигнаха мехури като по повърхността на завираща супа. Нещастникът се срина с писъци, косата му се подпали. Мъжете около него отстъпиха в ужас.