Марк Лорънс - Принцът на тръните

Пътищата ставаха все по-познати, наклонът — по-малък, нивите — богати. Вървях по пътеките на детството си, онова златно време, в което дните минаваха лесно и без грижи, под съпровода на майчините ми песни и без нито една горчива нотка. И така до шестата ми година. Тогава бях научил от баща си първия от поредицата трудни уроци, уроци за болка, загуба и жертви. Гелет бе обобщил това обучение. Победа без компромис, без милост или колебание. Скоро щях да благодаря на крал Олидан за уроците, щях да му разкажа какво съм сторил на враговете му. И той щеше да одобри.

Колкото повече наближавахме Висок замък, толкова по-често се сещах за Катерин. Нямах друго за правене и мислите ми постоянно се връщаха към нея, предъвкваха спомените за кратката ни близост. Мислех си как светлината гали лицето ѝ, как подчертава скулите и пълните ѝ устни.

Навлязохме в сърцето на Анкрат с подбити крака и уморени от път, дотолкова потънали в собствените си мисли, че дори не се сетихме да откраднем коне, които да облекчат последната част от прехода ни. Затворех ли очи, виждах как новото слънце изгрява над Гелет, през Гелет, и чувах писъците на мъртвите.

Изкачихме Остенов хребет и видяхме бойниците на Висок замък. Оставаха ни още седем мили път до портите. Слънцето залязваше алено на запад, сякаш ни зовеше да се състезаваме кой пръв ще стигне града.

— Ше бъдеме херои, нали, Йорх? — попита Елбан. Каза го колебливо, сякаш въпреки напредналата си възраст още не беше докрай сигурен, че целта оправдава средствата.

— Герои? — Свих рамене. — Ще бъдем победители. А само това има значение.

Последната миля изминахме във вечерния здрач. Стражите при портата на Долния град ни пуснаха, без да задават въпроси. Или бяха познали своя принц, или нещо в мен беше събудило инстинкта им за самосъхранение. Влязохме в града, без да срещнем съпротива.

— Брат Кент, я заведи момчетата в Долния град да пийнат. В „Падащият ангел“ например. — Двамата със сър Макин щяхме да идем в двора сами. Другите нямаха място в двореца на татко.

С Макин продължихме към Високия град и скоро стигнахме до самия замък. Минахме през Тройната порта и аз се отърсих решително от умората. Пресякохме Олтарния двор, който тънеше в черните сенки на залязващото слънце.

Докато стигнем до тронната зала, вече бях събрал силите си и крачех наперено. Огледах се най-напред за Сагеус, потърсих го до краля, сетне и сред бляскавото множество. Продължих да се оглеждам за него, докато херолдът съобщаваше на висок глас за появата ни. Видях Катерин — стоеше до кралицата с ръка на рамото ѝ и гледаше строго бедния Йорг. Нарочно оставих тишината да се проточи.

— Къде си скрил изрисувания си дивак, татко скъпи? Нямах търпение да видя отново стария отровител на сънища.

Плъзнах още веднъж поглед по морето от лица.

— Дългът на Сагеус към короната го прати отвъд границите. — Лицето на баща ми остана безизразно, но аз все пак го видях как стрелва с поглед кралицата и сестра ѝ.

— Дано скоро се върне — казах. Значи езичникът беше избягал…

— Разбрах, че си докуцукал обратно без Горски страж — каза кралица Сарет, положила ръце върху закръгления си корем. — Значи ли това, че всички са загинали? — Усмивка трепна по правата линия на устата ѝ. Забележително красива уста, нека отбележа за протокола.

Удостоих я с лек поклон. Поклон за природения ми брат, който скоро щеше да си пробие път със зъби и нокти от утробата ѝ.

— Имаше загуби сред Горски страж, милейди, това не мога да отрека.

Баща ми килна леко глава, сякаш короната му тежеше прекомерно. Светлите му очи ме следяха изпод сенките на челото му.

— Искам пълен отчет за този погром.

— Лорд Винсент де Грен… — Започнах да броя на пръсти.

Велможите в залата си поеха хорово дъх.

— Дори командирът на Горски страж! — Кралица Сарет скочи на крака. — Загубил е дори командира! И това момче иска да седне на нашия трон?

— Лорд Винсент де Грен — продължих аз. — Наложи се да го бутна във водопада Темус. Много ме ядоса, за жалост. Сега командир на Горски страж е Кодин. От ниско потекло е, но е солиден и надежден.

— Джед Уилокс — казах и вдигнах още един пръст. — Убит в бой с ножове заради игра на карти два дни след като пресякохме границата с Гелет. Матус от Ли — продължих и вдигнах трети пръст. — Бедният неволно се изпикал върху мечка. Изглежда, легендарните познания на момчетата от Горски страж за живота в гората са малко надценени. И… ами, това е.