Марк Лорънс - Принцът на тръните

Вдигнах ръка високо над главата си и се обърнах първо наляво, после надясно, така че всички да се насладят на трите ми пръста.

— Загубите сред собствените ми хора са също толкова тежки, или приблизително поне, но в своя защита следва да кажа, че разрушаването на замък, защитаван от деветстотин гелетски ветерани, е опасно начинание. Известни загуби в жива сила са допустими, особено когато разполагаш с двеста и петдесет леко въоръжени горски рейнджъри.

— Този страхливец изобщо не е стигнал до Червен замък! — Кралицата ме посочи — сякаш някой би се поколебал кого има предвид — и гласът ѝ се извиси в писък.

Усмихнах се и не казах нищо. Жените често губят ясния си поглед върху нещата, когато носят дете. Видях как Катерин се опитва да дръпне сестра си обратно на трона.

— Заповядах ти да нападнеш Червен замък. — В думите на баща ми нямаше и следа от гняв и затова звучаха още по-заплашително.

— Така е. — Тръгнах към трона, Макин ме последва на крачка зад мен. — Дай ми Гелет, така каза, татко.

Делеше ни не повече от метър, когато един от дворцовите гвардейци се сети да вдигне арбалета си. Баща ми вдигна пръст и всички спряхме; гвардеецът се потеше видимо.

— Дай ми Гелет, рече. И бе така добър да ми отпуснеш Горски страж за тази цел.

Бръкнах в торбичката, която носех на колана си, сляп за насочените към мен арбалети.

— Ето го Мерл Гелетар, лорд на Гелет, господар на Червен замък. — Отворих ръка и прах се посипа през пръстите ми. — А това — продължих и извадих камъче колкото орех, — това е най-голямото парче скала, останало от Червен замък.

Пуснах камъчето и то падна в тишината. Не прах, нито камък имах предвид, разбира се, но истината така или иначе лежеше там, на пода на тронната зала. Мерл Гелетар беше прах на вятъра, а от замъка му беше останал ситен чакъл.

— Избихме ги до крак. Всички мъже в онази крепост са мъртви. — Погледнах към кралицата. — И всички жени. Благородни дами, слугини, робини и курви. — Спрях поглед върху корема ѝ. — Всички деца, дори пеленачетата в люлките. — Повиших глас: — Коне и кучета, ястреби и гълъби. Мишките и плъховете, бълхите дори. Нищо живо не остана там. Победата не познава половинчатите мерки.

Баща ми скочи на крака.

С една крачка застанах лице в лице с него. Очите му не можех да разчета, но старият страх ме беше оставил, сякаш и той, като прахта, бе изтекъл през пръстите ми.

— Дай ми онова, което е мое по рождено право. — Постарах се думите ми да прозвучат спокойно и хладно, макар че от усилието усещах физическа болка. — Дай ми армиите и аз ще взема цялата империя, ще я обединя отново. Прогони езичника. Зачеркни неговите планове. — При последното погледнах към кралицата.

Това се оказа грешка. Не биваше да изпускам от поглед баща си, не биваше и за миг да забравям откъде се е взела тъмната ми страна.

Усетих остра болка под сърцето. Болка, заради която сдъвках следващото си изречение и едва не си отхапах езика. Усетих вкус на кръв в устата си, стипчив, метален. Стъпка назад… при втората залитнах. И тогава видях острието в ръката на баща ми, острието, на което бях нанизан допреди миг.

„Това кама ли е, що виждам?“ Цитатът изскочи като мехур от мръсна пяна в главата ми, а с него и смях, откъсна се от мен, поаленял от кървава слюнка. Шекспир и неговият нещастник Макбет. Исках да кажа нещо, но като никога думите ми изневериха, изтичаха безсилно заедно с кръвта ми.

Тронната зала се люшна пред мен, пропорциите ѝ изгубиха строгата си праволинейност в лицето на това невиждано предателство. Всички погледи ме следяха неотклонно по пътя ми назад и заднишком към големите врати. Погледи, които на свой ред ме пронизваха, погледи на лордове и дами, на принцеса, кралица и крал. Краката, които ме бяха пренесли вярно по дългия път от Гелет, сега ме предадоха, сякаш всяка миля от отломките на Червен замък дотук изведнъж се бе стоварила на раменете ми, сякаш трупана с години умора най-сетне ме бе натъпкала с омайно биле.

„Той ме намушка!“

Помня, че преди съм обичал баща си. Спомням си го най-вече насън, а понякога и когато съм буден, но много рядко. Споменът е като сянката на високи облаци, която пресича за миг съзнанието ми. Образ на засмяно лице от година, която отдавна не е моя, от сезон, когато съм бил твърде малък, за да съзнавам разстоянието, което ни дели. Лицето е с брада, и строго, но в него няма заплаха.

„Това кама ли е, що виждам?“ Толкова ми се искаше да изрека шегата на глас, но устата не ме слушаше. Вместо това се разсмях отново и паднах, сякаш ножът беше срязал конците, които ме държаха изправен.