Марк Лорънс - Кралят на тръните

Там, където спечената мръсотия се люпи и пада от бронята на воина, металът грейва с цветовете на дъгата, онази особена окраска, която стоманата придобива, когато е излъскана и намаслена добре. До него язди рицар, и той тъмнокос, но малко по-стар, с лека усмивка на пълните си устни, черни къдрици са полепнали по челото му, на кръглия му щит има орлова глава от червена мед, огнен бронз и сребро, на кръста му виси меч с широко острие, на седлото му — черно желязно млатило. Вляво от тях — друг мъж с броня и на бял жребец, първокласен ездач, слял се с животното си както стар морски вълк се слива с палубата на кораба. Бронята му е в готическия стил на Конски бряг, плащът му е син да напомня за морето, на щита му са изобразени белият кораб и черното слънце на дом Утрен.

Зад тях — свещеник, кацнал нервно на гърба на изнервено муле. Вятърът развява проскубани сиви кичури около навъсеното му лице.

Мъжът в центъра, мъжът начело на тази изникваща армия, гледа право напред. Вълчи череп виси от лъка на седлото му. Череп на вълк или на голямо куче. Лицето на мъжа е белязано, лявата половина е разкривена и грапава, сякаш скулпторът е чул камбанката за края на работния ден и е зарязал творението си недовършено. Пред едното му око, прикрепен с железни нитове към шлема, виси сребърен пръстен, достатъчно голям да покрива окото заедно с част от веждата и скулата. Ако знаете, че по външната обиколка на пръстена има вдлъбнатини, сигурно бихте ги видели, но това би било само плод на въображението ви, защото вдлъбнатините, като всички други дребни детайли от картината, са жертва на разстоянието между нас, разстояние от хиляда метра.

Омръзна ми да се гледам и вдигнах пръстена, за да обхвана пейзажа със собствените си очи.

Намерили ме гол, всичко по мен било станало на пепел, освен меча, по чието острие още танцували пламъци. Онзи огън горял с часове и дори сега ми се струва, че виждам отражението му по острието. Дадох име на меча си, за пръв път. Нарекох го Гог, макар да мисля, че в стоманата се е запазило само ехо от него, като ехото от Фекслър Брюс, мъж, който преди време, много отдавна, се застрелял в стазисна камера с Колт 45. Светът се бил завъртял, каза той. И го оставил зад себе си.

Когато Макин ме увил в плаща си, съм отворил очи. Раната на гърдите ми изглеждала съвсем нормално — лъскава розова тъкан с бели ръбове. Огънят бил изгорил некромантското в мен без следа, а накрая, точно преди да капитулира, смъртта угасила Гог. Чувствах отсъствието и на двамата, като дупки в света. Гог го няма. Повече няма да го видя.

Огънят ме беше напуснал, защото винаги е бил на Гог, а не мой, некромантството — също. Сега имам дрехи и броня, но иначе съм гол и незащитен пред света, нищичко си нямам освен острия ум, още по-острия език и острието на Анкратите.

Мисля, че ако не се бяха дърлили за мен — Феракинд и Мъртвия крал, — ако само един от тях беше на линия, когато се отворих за владенията им и ги пуснах да се излеят така безразсъдно и безусловно в мен, нямаше да удържа. Сила от такъв мащаб не може да бъде поставена под контрол, не и без да платиш висока цена, а по всичко личи, че тази цена включва отказ от самите причини, накарали ме да се стремя към тяхната сила. И нека ви кажа, че дори пред тази жертва не бих се поколебал и за миг. Защото в крайна сметка, братя мои, няма цена, която не бих платил, за да спечеля играта. Никоя саможертва не е толкова непосилна, че да отстъпя. Не ще позволя никой да наложи волята си върху моята, никога и за нищо на света.

Яздим към Стрела. Мисля, че ми дължат поне един замък, минимум. И дворец става. Колкото до всичките мъртви ясновидци и предсказатели — сега сме приятели с тях. Защото аз съм принцът на Стрела. Питайте отец Гомст. Той беше там и гледаше, за разлика от Бог, който не ни гледа. Еган ме осинови в семейството. А сега е мъртъв. При това не от моята ръка, а стъпкан от собствените си хора. С други думи, аз съм принцът на Стрела и си отивам у дома, обречен по право и предначертание да стана император и да седна на позлатения трон отвъд Златната порта.

Яздим към Стрела, лавина, която се спуска с трясък от Ренарските планини. Светът ще се преклони и ще приеме властта ми. Кутията е отворена, спомените са на свобода, а с тях старо зло и стари грехове. А аз не съм онова диво недорасло момче, което е напълнило кутията. То е в миналото ми, годините ще ни отдалечават и то скоро ще пропадне отвъд заобления хоризонт. Аз не съм онова момче и неговите престъпления не са мои. Аз яздя към Стрела. Ако потрябва, ще газя до раменете в кръв, толкова дълбока, че и най-бурната река да не ме очисти, нищо че със силата си цепи планини. Сънищата са си само мои, тъмни и ясни. Ако ти стиска да узнаеш за тях, братко, застани на пътя ми.