Марк Лорънс - Кралят на тръните

Войниците на принца прииждаха на бегом, но пък склонът помежду ни беше дълъг.

— Какво искаш? — попита той.

Вече бях убил връзката между мозъка и мускулите му и Еган знаеше, че не си измислям. За едно го бях излъгал обаче — че мога да съживя убитото, да възстановя повреденото.

— Да бъдем приятели, а? — казах аз. — Знам, че не бих могъл да ти имам доверие дори ако ме наречеш свой брат… но въпреки това го направи, става ли?

— Какво? — каза Еган.

— Йорг! Трябва да се махнем оттук! — Вуйчо Робърт сложи ръка на рамото ми.

Не му обърнах внимание. Вместо това усилих притока на болка в Еган.

— Наречи ме брат.

— Брат! БРАТ! Ти си мой брат — извика той, после изпищя, после захъхри.

— Отче Гомст, чу ли това? — попитах.

Старецът кимна.

— Нека го направим официално тогава — казах аз. — Осинови ме в своето семейство, братко.

Нараних го отново.

— Йорг! — Макин ми сочеше прииждащите хиляди, сякаш имаше шанс да не съм ги забелязал.

— Аз… осиновен си. Ти си мой брат — изхъхри Еган.

— Отлично. — Оставих го да падне. Станах и изтрих кръвта му от ръцете си в наметалото на Макин.

— Трябва да бягаме! — Макин направи няколко крачки към Призрачния с надежда, че ще го последвам.

— Не ставай глупав — казах аз. — Никога няма да стигнем дотам.

— Какъв е планът? — попита Макин.

— Надявах се, че ще се откажат. Така де, едва ли харесват особено тази торба с лайна. — Ритнах Еган в главата, но не много силно. Глупаво е да си изкълчиш глезена, когато може да ти потрябва за бягство. — Избих повече от половината армия. И двамата им принцове са мъртви. Защо просто не си идат по домовете, за бога! — Последното го извиках достатъчно силно, за да ме чуят първите, чиито лица вече различавах.

— Това ли е? — попита вуйчо Робърт. — Просто си се надявал?

Ухилих се и го погледнах.

— Последните десет години живея от намеци, облози, надежда и късмет.

Огънят танцуваше зад него, греди падаха от требушета. Пламъците бяха странни, също като другите в замъка, някак плоски и крехки. Алени стрии се издигнаха през тях, като пунктир…

— Дойдох да видя как умираш. — Сагеус стоеше вляво от мен, гол въпреки студа, ако не броим набедрената превръзка, целият нашарен с татуирани писмена.

Не очаквах да го видя тук, но се постарах да скрия изненадата си. Пристъпих към него.

— Не съм тук. Така и няма да се научиш, нали, Йорг от Анкрат?

Виждаше се, че ме мрази. Това само по себе си беше малка победа — че предизвиквам емоция в кротките му кравешки очи.

— Сериозно? — попитах аз.

Той погледна Еган, отпуснат и кървящ в лъскавата си броня.

— Можех да постигна велики неща с този. Знаеш ли колко време ми отне да намеря мъж толкова силен и едновременно с това толкова податлив на влияние? С Орин не можех да работя. Той беше по-труден и от баща ти, а Олидан беше много труден.

— Ти ли го накара да убие Орин? — попитах.

— Не беше трудно. Лек тласък в правилната посока, само толкова. Сладката Катерин е голямо изкушение, а Орин му стоеше на пътя. Мъже като Еган имат само един отговор за нещата, които им застават на пътя.

— Малки тласъци, казваш. Малки, но много на брой.

— Сигурно дори не помниш съня, който ти пусна мухата за Норлес в онзи далечен ден, нали, Йорг?

— Какво? — Образи се надигнаха като мехури в главата ми. Панаирът в Норлес. Празненствата. Поискал бях да отидем. Подлудих мама с молбите си. Само дето не ги завлякох в каретата. — Бил си ти?

— Да. — Ухили се гадно. — Трябваше да платиш за греховете си — повтори моите думи, като ехо.

— Бил съм дете…

Сагеус сведе поглед към Еган.

— Трябва да платиш сега. Греховете ти крещят за разплата.

Студен огън се надигна в мен.

— Ще ти кажа за какво крещят греховете ми, поганецо. Крещят за още. Крещят за компания. — И пристъпих към него.

— Аз не съм тук, Йорг.

— О, напротив. Мисля, че си тук.

Усетих как се опитва да изкриви зрението ми, да се оттегли в съня. И тогава я видях. Дух, или призрак, но неин. Катерин, бяла от яростен гняв и още по-красива заради него. Призракът ѝ зад рамото му, там, където той се надяваше да избяга, като мираж над горещ пясък, устните ѝ се движеха без звук, напяваха нещо. Седеше на кон, заобиколена от същите рицари, които бе довела със себе си от двореца в Стрела. Някъде в тила на стрелянската армия Катерин яздеше коня си сляпа, очите ѝ оковани във видения, умът съсредоточен в заклинания, които сама си е измислила. И с всяка нечута дума, изригнала от изопнатите ѝ устни, Сагеус ставаше по-материален, по̀ тук.