— Господарю?
Кимнах мълчаливо и момчето разкопча послушно колана, завъртя го около кръста ми и отново го пристегна. Сега мечът се падаше от дясната ми страна.
Някои мъже дават имена на мечовете си. Винаги съм смятал подобна привързаност за странна. Ако аз трябваше да нарека някак меча си, сигурно бих го нарекъл Остър, но цялата тази история с кръщаването ми се вижда нелепа, все едно да дам име на шлема си, или на вилицата, която ми сервират с вечерята.
Тръгнах към вратата на тронната зала. Вървях бавно. Всички ме гледаха.
— Червен Йорг — прошепна Кент, когато минах покрай него.
— Червеното би било супер, Кент. Уви, боя се, че моят цвят е по-тъмен.
„Когато отворих онази кутия, получих спомените си, но получих и още нещо.“
Факлите край входа припламнаха, когато минах покрай тях, и ме заразиха с чудата страст. Чувствах се наблюдаван, но не само от хората в тронната зала, не само от Сагеус и другите играчи, които се надпреварват да местят Стоте по шахматната дъска. Гог ме наблюдаваше. От огъня.
Погледнах назад само веднъж. Миана стоеше до трона ми.
Лорд Робърт тръгна след мен. Капитан Кепен и Райк ни настигнаха отвън.
— Време е да скочим във водопада, старче — казах на Кепен, когато той застана до мен. А той се ухили широко, сякаш усещаше, че моментът е дошъл, и нямаше търпение да свърши своето.
Поведох ги през коридорите на чичо си. Дегран вече не ме дебнеше от сенките, вината не се стоварваше отгоре ми под съпровода на пълно умопомрачение, но аз въпреки това знаех какъв грях съм извършил. Смъртта ме чакаше на планинския склон, по един начин, или по друг. Нямах нищо против смъртта. Смърт от ръката на принца, смърт от мечовете на неговите хиляди, или онази, от която Фекслър ме беше спасил, когато затвори в кутийката на Лунтар бесовете на некромантството и огъня. Бесове, които бяха забили ноктите си дълбоко в мен и драпаха в противоположни посоки.
Което ми напомни нещо. Извадих за последно празната кутийка да я изхвърля. В кутията на Пандора е имало и надежда, последна след всичките беди, които тя пуснала по белия свят заради едното любопитство. Надеждата може и да бе излетяла от кутията на Пандора, но не беше полетяла в моята посока. Въпреки това погледнах още веднъж в кутийката с откъснатия капак, вдигнал ръка да я метна на пода. И там, върху полираната медна вътрешност — петънце. Един последен спомен? Крил се там до последния възможен момент? Сложих пръст върху спомена и мракът му се просмука през кожата ми. От петното не остана и помен, само лъскава мед.
Този спомен не ме сграбчи, не ме откъсна от настоящето, а се слегна в главата ми като разказ, докато вървях по коридорите на Призрачния. Спомен за последния ми разговор с Фекслър в замъка на дядо. Държах образния пръстен пред кутийката, а Фекслър я наблюдаваше през него.
— Сагеус? — промълви той. Едва го чух през тихото жужене на пръстена.
— Сагеус? Той ли ми е направил това, онзи мръсен крадец на сънища? Той ли е сложил лудостта в главата ми?
— Сагеус е направил нещо много по-лошо, Йорг. Той те е сложил в тръните. — Фекслър замълча, сякаш си спомняше нещо. — А какво те е задържало там е друг въпрос.
Белезите от тръните по тялото ми пламнаха до един.
— Защо? — попитах. — Защо му е било да го прави?
— Скритите ръце, които движат фигурките във вашата империя, си имат пророчества, за които обичат да говорят. Обичат да пускат слухове за принца на Стрела и неговото златно бъдеще. Ала имат и други пророчества, за които не обичат да говорят, още по-малко да пускат слухове за тях сред хората. Скритите ръце вярват, че двама Анкрати в съюз ще сложат край на цялата им власт и сила. Ще сложат край на играта.
— Двама? — изсмях се аз. — Е, значи нищо не ги заплашва!
— Ти не е трябвало да оцелееш, но си оцелял, и така си се превърнал в ценен актив — каза Фекслър.
И тогава изстинах, кръвта се смрази в жилите ми, най-сетне разбрал как играчите са се опитали да предотвратят съюза между двама Анкрати. Просто са решили да убият и двамата синове на Олидан. А когато единият оцелял, са го използвали като пионка в играта си, точно както са използвали и скъпия ми татко. Защо са ме оставили жив обаче — защото са знаели, че никога няма да се съюзя с него за някаква обща цел? Или този вариант е бил премислен отдавна и клинът между баща и син е бил забит с външна помощ, а не само по наша си воля?
— Ще намеря поганеца и ще го убия — обещах на Фекслър.
— Сагеус е просто дивак, който използва суеверия, за да разтяга тъканта на истината. Дори в сънищата е аматьор.
Читать дальше