Марк Лорънс - Кралят на тръните

Намериха Кент затрупан под обгорените трупове на хората, дошли с лорд Джост. Когато чух, че са го открили, наредих да го донесат при мен в тронната зала.

— Изглеждал си и по-добре, сър Кент — казах му.

Той кимна. Бяха го внесли двама стражи, вързан за стол, за да не падне.

— Бил съм и по-добре, братко. — Гласът му беше хрипливият шепот на опърлени дробове.

Дори сега, когато никой от нас не знаеше дали ще живее, или ще умре, Кент не смееше да вдигне очи, смутен сред лордовете и рицарите, нищо че го бях издигнал до техния ранг. Охотно би се хвърлил в зъбите на армия, но тронна зала, пълна с мъже, свикнали да носят коприни вместо кожа, го плашеше до смърт.

Слязох от подиума и клекнах до Кент.

— Бих ти дал нещо за болката, брат Кент, но искам от теб да се бориш. Искам да се бориш с изгарянията. И да спечелиш. От мен условия за капитулация няма да чуеш. — Собствената ми рана от изгаряне още болеше. Несъмнено бледнееше пред болката на Кент и на другите, които огнената вълна беше обгорила в двора, но все пак ме глождеше постоянно, пулсираше в скулата и окото ми.

Нещо привлече вниманието ми, нещо в периферното зрение, и аз обърнах глава към трона. От двете страни на подиума имаше маслени лампи, красиви сфери в черно и червено върху стойки от ковано желязо. Пламъците, които танцуваха под стъклените им похлупаци, изглеждаха странно, бяха твърде ярки, твърде оранжеви, рисуваха твърде много форми едновременно. Протегнах ръка над стъклото и не усетих топлина, само пулсираща жизнена сила, която се разля по ръката ми до рамото така внезапно, че едва не извиках.

„Никога не отваряй кутията.“

— Ваше величество, херолдът се върна.

Дръпнах рязко ръката си, незнайно защо изпълнен с чувство на вина. Херолдът стоеше на прага между двама от придворните ми рицари. Наистина приличаше на херолд — красив и висок в ливреята си от кадифе и тъкано злато.

— Как прие принцът на Стрела моето предложение? — попитах аз.

Херолдът изчака миг-два, стар трик за привличане на вниманието, макар че ние и без това го чакахме със затаен дъх.

— Принцът ще се срещне с вас на бойното поле, за да решите в двубой изхода от тази битка — каза младежът.

Видях как Макин поклати глава.

— Чудесно — заявих. — А назова ли друго място, или приема поканата ми да дуелираме на Бегалото?

— Принцът смята, че на Бегалото има повече тролове, отколкото скали, затова избра един равен терен близо до Ригденова скала, по средата между замъка и авангарда на неговата армия. Ще доведе петима секунданти, които да наблюдават дуела от двайсет метра разстояние, и очаква вие да направите същото.

— Кажи му, че приемам неговия избор и ще го чакам на уреченото място след час — казах.

Херолдът се поклони и излезе да предаде думите ми.

— Макин, ти ще дойдеш с мен. Но най-напред ми намери Олвин Грийн, а ако е мъртъв, намери ми друг, който се оправя с рани от стрели. Нека вземе шестима яки мъже и да отидат при Кодин. Ако е жив, нека се погрижи за раната му на място и после да го смъкнат насам веднага щом се закрепи.

Макин кимна и излезе от тронната зала. Не каза нищо, само пътьом сложи ръка върху рамото на Кент.

— Искам да дойдат също лорд Робърт, Райк, капитан Кепен и отец Гомст.

Вуйчо Робърт сведе глава в знак на съгласие, после се качи на подиума и се наведе да ми прошепне:

— Защо ти е свещеник? Ако се боиш от предателство, бързите мечове ще ти помогнат повече.

— Принцът на Стрела ще доведе пет бързи меча. Аз водя три, плюс един стрелец, ако онова копеле си плюе на петите, и свещеник, за да разкаже след време истината за станалото.

Оставих ги да ме натикат в бронята — сребриста стомана, майсторски изработена и без никаква украса. Не носех нито герб, нито емблема някаква. Украсите са за мирни времена, за хора, които играят игрички, без да разбират значението им.

Войната на Стоте, както знаете, е игра. И за да я спечелиш, трябва да разиграеш фигурите си. Тайната е да знаеш, че играта е само една и единствените правила са твоите. Кутийката за спомени вече я нямаше и аз имах достъп до всичките си планове и замисли. Номерът беше да не мисля за тях, да не отпусна и крайче, което Сагеус да улови. Една погрешна крачка и играта щеше да свърши.

Докато пажовете стягаха каишки, закопчаваха капси и се потяха, аз вдигнах строителския пръстен пред едното си око. За миг зърнах през него Миана в другия край на залата и се зачудих дали би могла да мушне ръката си в пръстена и да го носи като гривна на тънката си китка. А после образът се оформи. Целият свят грейна пред мен като бижу в синьо и бяло. Платно, което да побере цялата империя, че и отгоре.