Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Фия се качи по-нависоко. На върха на хълма видя назъбената скала, която ограждаше светилището. Скута на Аполон, така го наричаха. Майка ri разказваше, че златокосият бог на слънцето някога е почивал тук, преди да отлети обратно на небето със своята огнена колесница.

Детето бе почти на предела на силите си, докато се катереше с мъка по стръмния склон. Виеше й се свят от изтощение и се препъваше по камъните. Мълния озари небето. Ярката светлина разкри фигура, застанала на самия край на високата скала с вдигнати ръце, и Фия извика. Краката й поддадоха и тя се свлече на земята. В този миг облаците се разпръснаха и луната просветна между тях. Богът свали ръце и бавно се обърна, а дъждът блестеше по голия му торс.

Фия го зяпаше с широки от уплаха очи. Дали това бе Повелителят на сребърния лък? Със сигурност не, защото косата на този бог бе дълга и тъмна, а за Аполон казваха, че има къдрици от златна слънчева светлина. Лицето му бе красиво и сурово, а очите - бледи и твърди. Фия погледна към глезените му с надеждата да види там крилца, което би означавало, че това е Хермес, пратеникът на боговете. Той беше приятел на смъртните.

Ала крилца нямаше.

Богът я приближи и тя видя, че очите му са невероятно ярки и сини.

- Какво търсиш тук? - запита той.

- Ти богът на войната ли си? - Гласът й трепереше.

Той се усмихна.

- Не, не съм.

Заля я вълна на облекчение. Могъщият Арес не би излекувал майка й. Той мразеше смъртните.

- Майка ми е болна, а аз нямам дарове - каза тя. - Но ако я излекуваш, ще работя неуморно и ще ти нося много дарове. Цял живот.

Богът й обърна гръб и тръгна обратно към края на скалата.

- Моля те не ме оставяй! - извика тя. - Майка ми е болна!

Той коленичи и измъкна иззад един камък тежко наметало, а после седна до нея и я уви с него. Вълната бе много мека.

- Дошла си до светилището, за да търсиш помощ за майка си ли? - попита той. - Посетил ли я е лечител?

- Не поиска да дойде - каза тя на бога. - Затова отидох в храма, но нямах дар. Отпратиха ме.

- Ела. Заведи ме при майка си.

- Благодаря ти. - Фия се опита да стане. Краката й поддадоха и тя падна непохватно, а кръвта оцапа скъпото наметало. - Съжалявам. Съжалявам.

- Не се притеснявай - отвърна той и я вдигна на ръце. После заслиза по дългия път към града.

Някъде по време на пътуването Фия заспа с глава, облегната на рамото на бога. Събуди се чак когато чу гласове. Той говореше с някого. Момиченцето отвори очи и видя огромна фигура, вървяща редом с бога. Другият мъж бе плешив, но имаше разклонена брада. Когато видя, че е будна, й се усмихна.

Сега се приближаваха до къщите и богът я попита къде живее. Фия се почувства засрамена, защото това бяха хубави къщи с бели стени и червени покриви. А двете с майка й живееха в колиба в пустошта отвъд. Покривът течеше и в тънките дървени стени имаше дупки, през които плъховете успяваха да влязат. Подът беше пръстен и нямаха прозорци.

- Сега съм по-добре, наистина - каза тя и богът я свали на земята. После тя го поведе към дома си.

Когато влязоха, няколко плъха се разбягаха от майка й. Богът коленичи на пода до нея и докосна челото й с длан.

- Жива е - каза той. - Занеси я обратно в къщата, Вол - нареди на приятеля си. - Ще дойдем скоро.

Богът хвана Фия за ръката и заедно тръгнаха през града към дома на лечителя.

- Той е много сърдит човек - предупреди го Фия, когато богът удари дървената врата с юмрук.

Лечителят отвори рязко и се надвеси през прага.

- Какво, в името на Хадес…? - започна той. После видя тъмнокосия бог и Фия веднага забеляза как държанието му се промени. Мъжът сякаш се смали. - Извинявай, господарю - каза той и сведе глава. - Не знаех…

- Събери си билките и церовете и ела незабавно в дома на Фаедра - прекъсна го богът.

- Разбира се. Веднага.

После отново тръгнаха, но този път по дългия лъкатушещ път към хълма и домовете на богатите. Силите на Фия започнаха отново да й изневеряват. Богът я вдигна на ръце.

- Ще ти намерим някаква храна - каза той.

Когато най-накрая стигнаха целта си, момиченцето зяпна удивено. Намираха се пред дворец с прекрасна градина, заобиколена с висока стена. От всяка страна на огромния вход имаше високи червени колони. Щом влязоха, видя, че подът е украсен с разноцветни камъни и стените бяха изрисувани в картини в ярки цветове.

- Това твоят дом ли е? - попита тя.

- Не. Но живея тук, когато съм в Кипър.

Богът я отнесе в стая с бели стени в задната част на къщата. Там имаше млада жена със златиста коса, облечена в зелена роба, поръбена със златни нишки. Беше невероятно красива. Богът я заговори и я представи на детето като Фаедра.