Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

В небето изтрещя гръмотевица. Вятърът отново се надигна. Гершом внимателно се претърколи по корем и стисна две те страни на плавея.

Сънят е смърт…

ДВАНАДЕСЕТИМАТА МЪЖЕ, ОБВИТО В ДЪЛГИТЕ СИ до глезена наметала от черна вълна, стояха мълчаливо пред входа на пещерата. Не говореха и не помръдваха. Вятърът бе неестествено студен за ранната есен, но те не духаха в шепи, за да сгреят измръзналите си длани. Лунната светлина се отразяваше в бронзовите им нагръдници и шлемовете с бели гребни, в украсените им с релефни изображения налакътници и наколенници, както и в дръжките на късите мечове, които всеки от тях носеше на кръста си. Ала въпреки близостта на студения метал до телата им, те не трепереха.

Нощта стана още по-смразяваща и с приближаването на полунощ започна да вали град. Ледените топчета дрънчаха по броните им, но те все така не помръдваха.

После се появи още един войн - висок и изгърбен, с наметало, развито от свирепия вятър. И той носеше броня, но ризницата му беше инкрустирана със злато и сребро, както и шлема и наколенниците му.

- Той вътре ли е? - запита новодошлият с дълбок глас.

- Да, царю - отвърна един от мъжете, - висок и широкоплещест войн с дълбоко разположени сиви очи. - Ще ни призове, когато боговете проговорят.

- Значи ще чакаме - каза Агамемнон.

Пороят утихна и тъмните очи на царя огледаха неговите последователи. После се взря в Пещерата на крилете. Дълбоко в недрата и можеше да различи светлинка от огън, проблясваща по назъбените стени, и дори оттук долавяше миризмата на лютивите и опияняващи изпарения, която се носеше от пророческите пламъци. Докато гледаше, светлината намаля.

Той не бе свикнал да чака и усети как яростта му се надига, но я прикри. Дори и един цар трябваше да се смири в присъствието на боговете.

На всеки четири години от микенския владетел и дванадесет от най-верните му последователи се очакваше да чуят думите на боговете. Последния път, когато Агамемнон стоеше на тези скали, тъкмо бе наследил баща си и собственото му владичество предстоеше да започне. Тогава беше нервен, а сега - двойно повече. Бе станал неизмеримо по-богат. Жена му му роди три здрави деца, макар и трите да бяха момичета. Армиите на Микена печелеха всяка битка и не един велик герой бе паднал.

Ала Агамемнон си спомняше и пътуването, което баща му предприе преди осем години до Пещерата на крилете, както и пепелявото му лице, когато се завърна. Той не желаете да говори за последното пророчество, но един от последователите му го разказа на жена му и мълвата се разпространи. Гадателката бе приключила с думите:

- Сбогом, Атрейски царю. Ти никога няма да влезеш в Пещерата на крилете отново.

Великият цар войн бе умрял седмица преди следващото Призоваване.

Една облечена в черно жена излезе от пещерата. Дори главата й бе покрита с тъмен воал. Тя не проговори, а вдигна ръка и извика мъжете вътре. Агамемнон пое дълбоко дъх и поведе групата.

Входът бе тесен и нисък, затова те свалиха шлемовете си и последваха жената в редица по един, докато и последният не се озова край останките от Огъня на предсказанието. Във въздуха още имаше дим и докато дишаше, Агамемнон почувства, че сърцето му започва да бие по-бързо. Цветовете станаха по ярки, а дребните звуци като скърцането на кожата, стърженето на сандал по камък - почти заплашително силни. Ритуалът бе на стотици години и се основаваше на древното вярване, че само на прага на смъртта жрецът може истински да общува с боговете. Затова на всеки четири години един мъж биваше избран да умре за царя. Агамемнон се опита да диша по-леко и погледна към слабия старец, легнал на сламеника. Лицето му беше бледо на светлината на пламъците, а очите - широко отворени и взрени в нищото. Парализата, предизвикана от бучиниша, беше започнала. Само след минута човекът щеше да е мъртъв.

Агамемнон зачака.

- Огън в небето - каза жрецът. - И планина от вода, достигаща облаците. Пази се от Великия кон, царю Агамемнон.

Старецът се отпусна и жената в черно коленичи до него, за да му помогне да се надигне отново.

- Не ми говори чрез загадки - каза царят. - Кажи ми за царството. Какво ще стане с мощта на Микена?

Очите на жреца проблеснаха за миг и Агамемнон видя гнева в тях. После той премина и старецът се усмихна.

- В това твоята воля ще надделее, о, царю. Бих ти предложил гора от истина, но ти желаеш да чуеш само за едно листо. Много добре. Когато отново извървиш този каменен коридор, та ще си все така могъщ. Баща на син. - После той прошепна нещо на жената, която вдигна чаша вода към устните му.