Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Тогава трябва да го накараш да изгуби хладнокръвието си, Сломителю на духове - отвърна Агамемнон. - Открий онези, които Хеликаон обича, и ги убий. Той има семейство в Дарданос - млад брат, пред когото благоговее. Започни с него. Нека Хеликаон познае яростта и отчаянието. А после изтръгни живота от тялото му.

- Ще потегля още утре, господарю.

- Атакувай го в открито море, Коланос. Ако го откриеш на суша и имаш възможност, уреди да го пронижат, удушат или отровят. Не ме е грижа. Ала следата на смъртта му не бива да води към моя дом. В морето действай както намерят за добре. Ако го хванеш жив, отрежи му главата. Бавно. На брега нека смъртта му е бърза и тиха. Лична свада. Разбираш ли ме?

- Да, царю мой.

- Последно чух, че Хеликаон е в Кипър - каза Агамемнон - и надзирава построяването на голям кораб. Казаха ми, че галерата ще е готова за отплаване преди края на сезона. Достатъчно време, за да подпалиш огън в душата му.

Иззад тях прозвуча задавен вик. Агамемнон се завъртя. Старият жрец бе отворил отново очи. Торсът му трепереше, а ръцете се гърчеха неконтролируемо.

- Епохата на героите отминава! - изкрещя той с внезапно ясен и силен глас. - Реките са в кръв, небето пламти! Виж как мъжете горят сред Великата зеленина! - Умиращите му очи се впиха в лицето на Агамемнон. - Конят! Пази се от Великия кон!

От устата му бликна кръв, която напои бялата му роба. Лицето му се изкриви, очите му се разшириха панически. Разтърси го нов спазъм и от гърлото му се изтръгна последен стон.

БОГОВЕТЕ БРОДЯТ СРЕД БУРЯТА. Малката Фия го знаеше, защото майка й често и разказваше истории за безсмъртните: как копията на Арес, бога на войната, могат да бъдат видени в мълнията и как чукът на Хефест причинява гръмотевицата. Когато морето се разлютеше, това означаваше, че Посейдон плува под вълните или се е качил на теглената си от делфини колесница и броди из Великата зеленина.

С тези мисли осемгодишното момиченце се опитваше да успокой страховете си, докато се катереше с мъка по калния склон към светилището. Избледнялата й износена туника не я предпазваше от пищящите ветрове и сияния дъжд откъм брега на Кипър. Дори главата й бе измръзнала, защото преди десет дни майка й отряза златните й коси, за да я отърве от въшките и бълхите. Въпреки това слабото тяло на Фия бе все така покрито с рани от ухапвания. Повечето просто я сърбяха, но глезенът й, където я бе ухапал плъх, оставаше подут и я болеше. Коричката постоянно се чупеше и от раната не спираше да тече кръв.

Ала това бяха малки проблеми и не тревожеха детето, докато се катереше към високото светилище. Когато майка й се разболя вчера, Фия изтича при лечителя в центъра на града. Той ядосано й каза да стой далеч от него. Не посещаваше прокълнатите от боговете с бедност, и едва я изтърпя да му обясни как майка я не може да стане от леглото, как цялото й тяло гори и я боли.

- Иди при някой жрец - каза и накрая.

Фия изтича през пристанището до Храма на Асклепий и се нареди на опашката с останалите чакащи за помощ и напътствия. Всеки от чакащите носеше някакъв дар. Мнозина държаха глинени гърнета със змии в тях, други водеха малки кучета, трети носеха храна и вино. Когато накрал я пропусна ха през високите врати, я посрещна млад мъж, който я запита какъв дар е донесла. Тя се опита да му каже за болестта на майка си, но той я отпрати и извика следващия по ред - старец, който носеше дървена клетка, в която гукаха два бели гълъба. Фия не знаеше какво да стори и се върна у дома. Майка й беше будна и говореше с някого, когото момиченцето не можете да види. После започна да плаче. Фия също се разплака.

Бурята дойде с падането на здрача и детето си спомни, че боговете бродят по света в такова време. Затова реши сама да говоря с тях.

Светилището на Аполон, Повелителя на сребърния лък, се намираше близо до яростното небе и Фия си помисли, че боговете могат да я чуят по-добре, ако се качи до него.

Сега, докато нощта ставаше все по-студена, тя се разтрепери и се разтревожи да не би дивите кучета, бродещи сред хълмовете, да уловят миризмата на кръвта, капеща по глезена й. Препъна се в мрака. Удари коляното си в един камък и извика. Когато беше малка и се наранеше, винаги тичаше при майка си, а тя я прегръщаше и галеше, докато болката си отиде. Но това беше във времето, когато живееха в по-голяма къща с голяма градина, пълна с цветя, а всичките и чичовци бяха богати и млади. Сега бяха стари и раздърпани. Не носеха хубави подаръци, а само по няколко медника. Вече не оставаха да се смеят с майка й. Всъщност почти не говореха. Идваха само нощем. Отпращаха Фия навън и скоро си тръгваха. А напоследък не идваха никакви чичовци. Нямаше подаръци, нито медници и почти никаква храна.