Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Ако слезете на брега, щеше да е в безопасност, заобиколен от собствените си хора. Но как да стигне дотам?

Микенският войн Коланос никога не се бе славил с търпение. Нощта бе към края си, а хората му още ги нямаше. Затова той си сложи шлема, препаса меча си и тръгна бързо по плажа, следвайки редицата скали към пътеката. Луната се появи иззад рехавите облаци. Видя, че туниката му е оцапана с кръв. Капките приличаха на украса по бледата тъкан. Ръцете му също бяха окървавени. Той се спря и Загреба шепа пясък, за да ги изчисти.

Повечето моряци по плажа спяха, като се изключат неколцина край догарящите лагерни огньове, които хвърляха зарове. Вдясно се намираше екипажът на „Ксантос”. Коланос видя Аргуриос сред тях, загледан към морето.

Яростта му се надигна. Никога не бе харесвал този човек. Идеите му за чест бяха нелепи. Враговете трябваше да бъдат убивани с всякакви средства. Коланос никога нямаше да разгадае причините на Аргуриос да защити Хеликаон. Когато Агамемнон чуеше за това, щеше да побеснее. А Коланос щеше да се погрижи да чуе. Сега Аргуриос можеше и да се пъчи с позицията на последовател, но щяха да му отнемат тази чест. А ако имаше късмет, в зависимост от настроението на Агамемнон, можеше да бъде обявен и извън закона, да му вземат земите и да обявят награда за главата му.

Усети раздразнение. Независимо от глупавото му желание да спазва отмрели ритуали, Аргуриос си оставаше микенски герой.

Коланос тръгна по пътеката. Близо до върха, когато почти беше стигнал до дворцовите порти, откри петимата мъже, пратени да убият Хеликаон. Бяха полускрити в сенките на една дълбока пещера. Той ги доближи. Едрата фигура на асириеца Хабусас се очерта под луната.

- Няма и следа от него, господарю - каза той.

- Някой минавал ли е оттук?

- Неколцина стражи. Няколко курви.

Коланос се скри в сенките. Хабусас го последва и сниши глас:

- Може би е останал за през нощта.

- Ако го стори, Кигон ще го убие и ще хвърли тялото му на плажа. Да се надяваме, че ще дойде. Искам да видя лицето на копелето, когато му извадя очите с ножа си.

- Някой идва! - прошепна един от мъжете. Коланос се вгледа в мрака. Един войник с коничен шлем и сопа на рамо слизаше откъм двореца.

- Иди да го питаш за Хеликаон - нареди Коланос.

Хабусас извика мъжа и излезе от сенките. Размениха няколко думи и микенецът се върна.

- Казва, че троянецът се е върнал в покоите на царя. Само това знаел.

Коланос се загледа в небето. Оставаше им не повече от час тъмнина.

- Ще почакаме още малко - каза той.

Времето се влачеше. Раздразнението му се увеличаваше. Дали Кигон не бе променил решението си? Дали не се бе отказал от убийството на Хеликаон?

После Хабусас го потупа леко по ръката и посочи пътеката. От дворцовите порти бе излязъл мъж, облечен в тъмна туника, и сега слизаше към плажа.

- Хванете го и дръжте ръцете му - нареди Коланос и изваян ножа си.

Когато човекът се приближи, Хабусас пристъпи напред и препречи пътя. Останалите също наобиколиха изненадания новодошъл и го принудиха да застане пред командира им.

Тъмната коса бе късо подстригана, а лицето под нея - тежко и месесто. Коланос бързо прибра оръжието.

- Откъде взе тази туника? - попита той грубо, разпознавайки златната бродерия около врата и ръкавите. Вместо да отвърне, мъжът се опита да избяга. Хабусас и двама други го задържаха и отново го обърнаха към Коланос.

- Зададох ти въпрос. Отговори ми!

- От троянския принц, господарю!

- Защо ти я е дал?

- Разменихме си дрехите. Аз съм войник на царя. Той искал да изиграе шега на приятелите си, затова ми взе униформата и сопата. Каза, че на сутринта мога да сляза на плажа, за да ми ги върне.

В гърлото на Коланос се надигна горчилка. Той отстъпи и погледна към Хабусас.

- Пратете го на плажа. По прекия път.

Микенците затеглиха борещия се войник към ръба на скалата. В отчаянието си той се опитваше да ги издере. Хабусас го удари два пъти и го зашемети. Коланос се затича и заби кинжала си в гърдите на мъжа, а после го извади с един замах. Смъртно ранен, войникът падна на колене. Микенците бързо го заритаха към ръба. След малко тялото полетя към скалите долу.

Сега небето започваше да изсветлява.

- Стига толкова ножове в мрака - каза Коланос. - Ще го хванем в морето.

Хеликаон стигна до края на пътеката и тръгна по каменистия пясък. Сега беше много уморен, но и въодушевен от това, че е успял да заблуди микенците. Самият Коланос го чакаше в тъмното, заедно с петима от хората си. Това, че очакваха да им е нужна подобна численост, беше огромен комплимент.