Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Как, в името на Зевс, бе разбрал Златния, че го чакат убийци?

Дебелия цар съжаляваше, че изобщо е изслушал Коланос и е позволил на мислите за златото на Агамемнон да го изкушат. То струваше повече от две години търговия с корабите на Хеликаон, а смъртта на дарданеца нямаше да навреди много на печалбите му. Някой друг щеше да наследи галерите му и те пак щяха да използват Залива на сините сови. Изглеждаше толкова лесно. Трябваше само да държи войниците си настрана и да позволи на Коланос да убие Хеликаон на плажа. Ако това се провалеше, щеше да покани Златния в двореца. Убийците на пътеката щяха да се разправят с него. Но не. Това оставяше само един шанс - пътят обратно към плажа.

Кигон дори бе успял да лиши Хеликаон от меча му, но той пак бе избегнал убийството. Царят потрепери и се зачуди дали самите богове не пазят Златния.

Най-големият въпрос, който изпълваше ума му, докато слизаше към брега, обаче, беше дали той е разбрал.

А ги имаше и другите убийства. Смъртта на дворцовия беше безсмислена. Не беше нужен велик интелект, за да осъзнае, че Коланос или някой от хората му се е ядосал от изпуснатия шанс да убият Хеликаон и е излял гнева си върху бедния нещастник, сменил дрехите си с него.

Обезглавеният труп беше съвсем друга работа. Тялото бе покрито с порязвания и изгаряния, а преди да го обезглавят, го бяха и изкормили. Китките му бяха завързани, а кожата около въжето - насинена и издрана, доказателство за гърчовете на бедния човек, докато агонията го е разкъсвала.

Това беше варварство, каквото дори Кигон трудно можеше да приеме. Да убиеш - това да. Но да измъчваш и осакатяваш? Никой цивилизован човек не би се въвлякъл в подобна жестокост. Как ли щеше да подейства това на Хеликаон? Обърна се към войниците си. Те бяха предупредени да бдят и за най-дребния знак на враждебност.

Плажът все още бе претъпкан с хора, но нямаше много движение и настроението бе мрачно. Очевидно мълвата се беше разпространила. Кигон се опита да запази спокойствие, докато приближаваше „Ксантос”. Хеликаон стоеше наблизо и разговаряше с царя на Итака, Одисей. Зад него Кигон чуваше звуците на чукове и триони, които се разнасяха от огромния кораб. Погледна нагоре, но палубите бяха твърде нависоко, за да види какво предизвиква шума. Хеликаон и Одисей спряха да говорят, когато той се приближи.

Царят погледна в очите на дарданеца и вътрешно потрепери. Погледът бе студен и му се стори, че когато се вгледаха един в друг, температурата падна.

- Съжалявам за смъртта на твоя човек - каза Кигон. Хеликаон не отговори и тишината се проточи. Дебелия цар видя, че Златния се е взрял в невястата на Хектор. - Нека ти представя Андромаха, дъщерята на царя на Тива в полите на Плакос.

- Ти ще се омъжваш за Хектор? - попита Хеликаон.

- Това е нареждането на баща ми - отвърна тя.

Той отново замълча и Кигон продължи:

- Снощи ти се съгласи да я отведеш до Троя.

Хеликаон не погледна към царя. Вместо това очите му останаха насочени към лицето на Андромаха.

- Трябва да пътуваш с Одисей - каза той. - Три бойни кораба ни чакат извън залива. Ще се опитат да довършат онова, което започнаха през нощта.

Кигон отново заговори:

- Коланос е… дивак. Той вече не е част от флотата ми.

Но Златния отново не отговори. Вместо това се обърна и се загледа в морето. Последвалата минута бе толкова странна, че стомахът на царя се обърна. Принцът коленичи до един напоен с кръв чувал, оставен на пясъка. Отвори го и извади отрязана глава. Главата беше обезобразена, а очите - извадени. Съсирена кръв покриваше останките от врата и сега полепна по ръцете на Хеликаон.

- Сигурно си спомняш моя приятел Зидантас - каза той сговорчиво със спокоен тон.

После притисна главата до гърдите си. Движението накара една прерязана вена да се отвори. Кръвта покапа бавно по синята туника на дарданеца, но той сякаш не забеляза това. В последвалата тишина Кигон можеше да чуе туптенето на собственото си сърце.

После Хеликаон проговори отново:

- Зидантас дойде на това място с доверие, търсейки почивка за през нощта. Избра го, защото е добре известно, че цар Кигон го пази. Войниците му патрулират. Те са навсякъде и предотвратяват сбиванията. Но не и снощи. Снощи този добър човек бе примамен извън двореца ти. После са го измъчвали. А след това са го убили.

Гърлото на Кигон пресъхна. Той облиза устни.

- Обясних ти защо нямах войници. И споделям болката ти от загубата на верен човек от екипажа. Но помисли за Андромаха, приятелю. Тази грозна гледка сигурно я разстройва.