Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Аз винаги ще съм там, където ме искаш, Златни - отвърна Зидантас, но раменете му се приведоха.

- Тогава нека дадем кратка почивка на екипажа. После ще направим няколко леки маневри. До момента, в който видят бурята, вече ще сме твърде далеч от сушата, за да сторят каквото и да било, освен да следват заповедите ми и да се понесат с нея.

- На борда имаме много нови хора - каза Зидантас. - Поемаш голям риск. Сблъсък на греблата, докато завиваме, или паника сред гребците, и потъваме.

- Ти избра този екипаж, Вол. И двамата знаем, че никога не наемаш страхливци. - Хеликаон се усмихна широко. - Това ще е нещо, за което ще можеш да разправяш на внуците си.

Че сме плували с Посейдон на най-великия кораб, построяван някога.

Пресиленият хумор не подейства на Зидантас.

- Горя от нетърпение - измърмори той унило.

Хеликаон насочи погледа си към своя кораб. С надеждата Лудия от Милет да е бил прав.

КСАНДЕР БЕШЕ ЗАПОЧНАЛ ДА СЕ УНАСЯ под слънцето. Един моряк се стъпна в него и изруга. Момчето измърмори някакво смутено извинение и се изправи на крака. После осъзна, че някой вика името му. Извъртя се и почти падна, защото в този момент корабът се разлюля. Видя, че Зидантас го вика и се затича към задната палуба.

- Занеси вода на гребците - каза едрият мъж. - Долу сигурно е ужасно горещо. Кажи на Ониакус да им даде малка почивка и да ги пуска на горната палуба на групи от по двадесетима.

- Групи от по двадесетима - повтори Ксандер.

- Хайде, момче, върви.

- Да, Зидантас - той се спря. - А къде ще намеря вода?

- Има няколко пълни мяха, закачени на куки в центъра на всяка от двете палуби с греблата.

Ксандер отиде до капака, отвори го и слезе по вертикалните стъпала. Долу беше мрачно и горещо. Сега, когато корабът се движете с платното си, той видя, че гребците са вдигнали греблата и са закачили дръжките в кожените халки. Той намери меховете, откачи един и го отнесе до първия гребец отляво - широкоплещест млад мъж с гъста къдрава черна коса.

- Къде е Ониакус? - попита Ксандер, докато морякът вадеше дървената запушалка и отпиваше дълбока глътка.

- Тук съм.

- Зидантас казва да оставиш мъжете да си починат и да ги пускаш на палубата в двадесет групи.

- Групи от двадесетина - поправи го Ониакус.

- Да.

- Сигурен ли си за заповедите? Обикновено не почиваме толкова близо до брега.

- Сигурен съм.

Човекът му се ухили.

- Ти трябва да си Ксандер. Баща ти ми е говорил за теб. Казваше, че когато си бил на седем или осем, си нападнал глутница диви кучета.

- Беше едно куче - обясни момчето. - И беше тръгнало да напада козите ни.

Ониакус се засмя.

- Много си честен. Виждам баща ти в теб. - Той подаде мяха на Ксандер. После извика: - Ще видим малко слънце момчета. Всеки трети може да се качи горе - и се погрижете греблата да са здраво закрепени.

Мъжете започнаха да стават от пейките и да се насочват към стълбите. Ониакус остана на място.

- Занеси вода на останалите - каза той на Ксандер. Момчето си запроправя път сред претъпканата и люлееща се палуба, предлагайки меха на потните моряци. Повечето му благодаряха, някой се шегуваха с него. После стигна до слабоват възрастен мъж, който дълбаеше пришките на ръката си с извит кинжал. Дланите му бяха разранени и кървяха.

- Изглежда болезнено - каза Ксандер. Гребецът не му обърна внимание, но взе водата и отпи.

Ониакус се приближи с кофа, която носеше вързана с въже. Наведе се над отвора за греблото и я спусна в морето, а после я изтегли обратно.

- Сложи ръцете си в това, Атал - каза морякът. - Солената вода ще изсуши раните и кожата ще зарасне бързо.

Възрастният мъж мълчаливо потопи длани в кофата и се облегна назад. Ониакус напои тънки ивици плат във водата.

- Сега ще ги превържа - каза той.

- Нямат нужда - отвърна гребецът.

- Значи си по-корав от мен, Атал - отвърна Ониакус дружелюбно. - Ръцете ми се разраняват в началото на всеки нов сезон и дръжката на греблото е като подпалена.

- Неприятно е - съгласи се мъжът с по-мек тон.

- Можеш все пак да опиташ да ги превържеш. Ако не ти свърши работа, просто ще махнеш превръзките.

Гребецът кимна и протегна длани. Ониакус уви мокрия плат около разранената кожа, а после ги завърза на възел около китките.

- Това е Ксандер - каза той, докато работеше. - Баща му ми беше приятел. Умря в една битка преди година. Чудесен човек.

- Мъртвите винаги са чудесни хора - отвърна Атал студено. - Баща ми беше отрепка и пияница, който трошеше костите на майка ми. На погребението му мнозина плакаха заради загубата на величието му.