Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Когато пролуката разтвори паст пред него, той мерна блестящ бронз. Микенският войн Аргуриос, видял бедата, се беше пуснал от парапета и се бе хвърлил по палубата. Сграбчи Ксандер за туниката и двамата се претърколиха към дупката. В последния миг Аргуриос хвана едно въже. Момчето усети как губи опора под краката си, а после се озова точно над бушуващото море. Погледна нагоре и видя, че микенецът също е паднал през борда и е увиснал на въжето, а лицето му е изкривено в болезнена гримаса. Ксандер знаеше, че с цялата тази броня Аргуриос не може да спаси и двамата. Мъжът щеше да пусне всеки миг и това щеше да е краят му.

Ала той не го пусна. „Ксантос” подскачаше и се люлееше. Аргуриос се люшкаше встрани, а туниката на момчето се разкъса.

После вятърът започна да утихва, дъждът намаля и лунната светлина проби облаците. Двама моряци напуснаха безопасните си места и рискуваха да преминат по люлеещата се палуба. Ксандер видя как Ониакус хваща Аргуриос и го издърпва в безопасност на борда. После Атал се пресегна, хвана ръката на момчето и го извлече на палубата.

Ксантос трепереше, свит до парапета. Ръцете му не спираха да се тресат. Златния се появи до него и го потупа по рамото. После пристъпи към Аргуриос, който се беше изправил и разтриваше пръстите си. Ксандер видя, че по дланта му капе кръв.

- Прояви голяма смелост - каза Хеликаон.

- Нямам нужда от похвалите ти - отвърна микенецът, обърна му гръб и се върна при спътника си.

Зидантас коленичи до Ксандер.

- Е, младежо, хареса ли ти първата ти буря?

- Не.

- Обаче ти хареса да оцелееш, нали?

- О, да. - Треперенето започна да затихва. - Мислех си, че ще умра.

- Извади голям късмет, Ксандер. Но все пак изгубихме един живот.

- Епей?

- Не. Млад ликиец на име Хиполатос. Добро момче.

- Не разбирам. Ако Посейдон е бил ядосан на Епей, защо ще убие Хиполатос?

- Животът е пълен с мистерии - отвърна Зидантас.

Докато морето се успокояваше, сред екипажа се разнесоха разпокъсани викове на триумф. Хеликаон вървеше сред хората и те се трупаха около него.

- Посейдон благослови „Ксантос”! - извика той. - Ние плувахме с него и той видя смелостта в сърцата ни. Всеки мъж на борда ще получи двойно заплащане.

Сега възгласите станаха дори по-силни и веселието се разпространи сред екипажа.

Ксандер обаче не беше весел.

Хеликаон дойде при него и коленичи до треперещото момче.

- Светът е пълен със страх, Ксандер. Но днес ти беше герой.

- Но аз не направих нищо, господарю.

- Видях те. Ти завърза за мачтата първо Гершом. Не себе си. Постави оцеляването му пред своето. Баща ти щеше да се гордее с теб. Както и аз. А видя и други двама герои. Египтянинът те задържа, въпреки че ръцете му бяха разкъсани и разкървавени. А Аргуриос рискува живота си, за да не умреш ти. В тези двама мъже има величие. А също и в теб.

Гершом седеше на носа на „Ксантос“ със свити колене. Разранените му рамене и ръце бяха покрити с парче плат. Бурята беше отминала, но въпреки че луната светеше на осеяното със звезди небе, той все още потреперваше от време на време. Тръпките го обхващаха внезапно и го разтърсваха целия. Очите му, полускрити под подутите клепачи, бяха впити в приближаващата се суша, сякаш да я принудят да дойде по-бързо. Никога не бе изпитвал такова нетърпение да усети стабилна земя под краката си. До него Зидантас се бе навел над парапета и напрегнато гледаше в чистата тъмна вода под носа. Вдясно пък един моряк само с набедрена превръзка потапяше дълъг прът в морето и обявяваше дълбочината. „Ксантос“ бавно се движеше напред.

- Колко време ще останем на брега? - попита Гершом с надеждата да са няколко дни.

- Само за тази нощ - отвърна Зидантас кратко. После, без да поглежда към задната част на кораба, направи два пъти знак с дясната си ръка към човека зад руля и Гершом усети как корабът леко променя посоката си. Бяха му казали, че в тези води има опасни плитчини и той мълчеше, защото не желаете да рискува да наруши концентрацията на опитните моряци. Доколкото виждаше, повечето гребла бяха вдигнати високо и само шест се спускаха във водата, докато корабът се влачеше към безопасността на брега.

Отдясно се издигаше висок остров, чийто връх бе покрит с буйна растителност, а скалите му - побелели от морски птици и изпражненията им. Когато корабът се изравни с него, Гершом видя, че той скрива огромен залив. Гледката го накара да затаи дъх, а до него момчето Ксандер дори ахна.

Заливът наистина беше голям и почти кръгъл. Около него се издигаха високи назъбени скали. В средата им, точно срещу кораба, два високи върха от синкав камък стояха на стража и блестяха на лунната светлина. В основата им, сред зеленината, се спускаше блестящ сребрист водопад, който по-надолу се превръщаше в малка рекичка. Гершом различи групи от сгради, издигащи се по стръмния склон в плетеница от бели стени и червени покриви, а над тях бе построена крепост, която гледаше към морето. Устието на реката разделяше широката пясъчна ивица по средата. На пясъка вече имаше други кораби, а тук и там горяха лагерни огньове.