Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Хеликаон сви рамене и разпери ръце.

- Всичко това е вярно, малки братко. Но двамата с майка ти имаме уговорка. Аз ще й служа вярно във всичко, но ще се оженя едва когато срещна жена, която обичам.

- А не може ли и двете? - попита момчето. - Павсаний има жена и две любовници. Казва, че ги обича всичките.

- Павсаний е разбойник - отвърна Хеликаон.

Царица Халисия се намеси, за да го спаси от разпита на Диомед:

- Хеликаон може да се ожени за онази, която обича, защото не е цар и не бива да се безпокои за нуждите на царството. Но ти, младежо, ще бъдеш цар, затова ако не слушаш, ще ти избера жена, която да е глупава, кривогледа, с едри зъби и… кривокрака.

Диомед се засмя - плътен и изпълнен с живот смях.

- Сам ще си избера жена - обяви той. - И тя ще е красива. И ще ме обожава.

“Да, така е” - помисли Хеликаон. Диомед щеше да стане привлекателен мъж, а по природа бе мил и грижовен.

Вятърът се усилваше и той се наведе над руля. Мислите му се върнаха към любимата дъщеря на Приам. Креуса беше - както бе казал и на Диомед - много красива. Но беше също така и алчна и ненаситна, с очи, които блестяха само когато в тях се отразяваше злато.

Но пък можеше ли да е различна, зачуди се той, отгледана в онзи лишен от обич дворец от баща, който не ценеше нищо, освен онова, което може да се измери с везните му.

Хеликаон не се съмняваше, че именно Приам е наредил на Креуса да го ласкае и ухажва. Земите на Дардания, право на север от Троя, не бяха богати, нито преди, нито сега. Не разполагаха с мини, които да им носят злато, мед, сребро или калай. Но Дардания бе плодородна и хранещите се от полята й конски стада ставаха изненадващо силни и издръжливи. Пшеницата също изобилстваше. Нарастващото богатство на Хеликаон като търговски принц пък бе финансирало изграждането на пристанища, което позволяваше търговия с Египет и всички земи на запад и юг. Дардания ставаше все по-богата и съответно - все по-могъща. Естествено, че Приам щеше да търси съюз със северния си съсед. Без съмнение след няколко години щеше да се опита да ожени някоя от дъщерите си за Диомед. Хеликаон се усмихна. Може би странната малка Касандра или нежната Лаодика. Усмивката му угасна. Или дори Креуса. Мисълта за малкия му брат, оженен за подобно създание, го потискаше.

“Може би не съм справедлив към нея”, помисли си той.

Приам нямаше много време за повечето от петдесетте си деца, родени му от трите жени и тридесетте си наложници. Онези, които привличаха вниманието му, трябваше да докажат стойността си. Продаваше лекомислено дъщерите си на чуждоземни принцове в замяна на съюзи. Синовете му се трудеха или в съкровищниците му, или в жречеството съсловие и армията. Единствено към двама царят изпитваше нещо, подобно на привързаност: Креуса и Хектор. Дъщеря му разбираше тайните на забогатяването, а Хектор бе непобедим на бойното поле. Качества, които трябваше да се съхраняват.

Старецът изглежда дори се забавляваше от това, че много от децата му крояха планове да го убият. Шпионите му постоянно му докладваха какво вършат, а после, точно преди плановете им да се реализират, той ги задържаше. През последните три години Приам бе осъдил петима от синовете си на смърт.

Хеликаон отхвърли мислите за царя на Троя и вдигна очи към небето. То беше яркосиньо, без нито едно облаче, а южният бриз бе все така силен. В края на лятото преобладаващите ветрове обикновено идваха от северозапад и прекосяването на този маршрут беше трудна работа за гребците. Но не и днес. „Ксантос” се носеше през морето с издуто платно, издигайки се и спускайки се по вълните с грация и сила.

Хеликаон видя Калкеус, който крачеше нагоре-надолу по главната палуба и държеше сламената си шапка с една ръка.

От време на време клатенето на кораба го караше да се препъва и да се опитва да се хване за парапета. Човек, отраснал на земята, който се чувстваше съвсем не на място сред морето. А това само правеше факта, че е проектирал и построил толкова красив кораб, още по-странен.

Горе, на носа, Зидантас излезе изпод самоделния навес, където бяха оставили корабокрушенеца, и тръгна към задната палуба.

- Ще оживее ли? - попита Хеликаон.

- Да. Здравеняк. Ще оцелее, но аз не се тревожа за него.

Хеликаон погледна гиганта в очите.

- Ти винаги се безпокоиш за нещо, Вол. Не можеш да бъдеш истински щастлив, освен ако нямаш проблем, над който да скърцаш със зъби.

- Вероятно си прав - призна Зидантас. - Но приближава буря.

Хеликаон извърна поглед на юг. Способността на Вола да разчита времето граничеше с мистичното. Южното небе бе все още чисто и в началото той помисли, че Зидантас може - най-накрая, след толкова години - да е сгрешил. После се концентрира върху линията на хоризонта зад тях. Вече не беше чиста и права, а това показваше наличието на високи вълни. Погледна към платното с черния кон. Вятърът бе все така свеж и благосклонен, но започваше да се движи на пориви.