Антъни Райън - Владетелят на кулата

Продължиха мълчаливо по пътя и до мръкване изминаха още двайсетина мили. Той спря да стъкне бивак по-рано от предната вечер, запали огън, заръча и да го поддържа и понечи да хлътне в гората.

— Къде отиваш? — попита тя. Подозираше, че просто ще я зареже.

— Да видя какви дарове може да ни предложи гората.

Нощта вече настъпваше, когато той се върна с дълъг клон от ясен. След вечеря седна край огъня и започна да дялка клона с късия си моряшки нож, отделяше вейките и кората с опитни движения. Не обясни какво прави и скоро тя отстъпи пред любопитството си.

— Какво правиш?

— Лък.

Тя изсумтя, започваше отново да се ядосва.

— Подаръци от теб няма да приема, Мрачен меч.

Той не вдигна очи от работата си.

— За мен е. Скоро ще трябва да тръгна на лов, за да се храним.

Още две вечери работи по лъка, изтъняваше краищата и оформяше средата. Вместо тетива използва резервна връзка за обущата си, обтегна я между двата жлеба, издялкани в краищата на лъка.

— Никога не съм бил добър стрелец — каза замислено. Дръпна с пръст изпънатата тетива и тя издаде нисък тон. — За разлика от брат ми Дентос. Той сякаш беше роден с лък в ръката.

Рева знаеше историята за брат Дентос, тя беше част от легендата. Прочутият брат стрелец, който го спасил, докато алпиранските обсадни машини горели, и само ден по-късно попаднал на алпиранска засада и загинал. Според легендата Мрачния меч изпаднал в дива ярост и напоил с кръв пясъците, изклал безпощадно нападналите ги из засада алпиранци, макар те да молели за милост. Рева хранеше сериозни съмнения в правдивостта на тази история, на тази и на многото други измишльотини, които мълвата приписваше на Вейлин Ал Сорна, но лекотата, с която бе отблъснал нападението ѝ преди няколко дни, я навеждаше на мисълта, че зад епичните преувеличения може и да се крие зрънце истина.

Той издялка стрели от други ясенови клони. Изостри ги в единия край, защото нямаха метал за истински върхове.

— Би трябвало да свършат работа за птици — каза той. — Виж, глиган с тези няма как да сваля, само метални върхове могат да пробият ребрата.

Нарами лъка и навлезе в гората. Тя изчака цели две минути, после изруга под нос и тръгна след него. Откри го клекнал зад дънера на стар дъб, запънал стрела в тетивата. Чакаше неподвижно, вперил поглед в туфа висока трева на малката полянка отпред. Рева се приближи уж предпазливо, но успя да стъпи на суха съчка и пукотът отекна силно. Три фазана излетяха от тревата и забиха мощно с криле да се издигнат. Тетивата на Ал Сорна звънна и една от птиците падна на земята. Вейлин стрелна Рева с укорителен поглед и отиде да я прибере.

„Не бил добър стрелец — помисли тя. — Пак излъга, проклет да си.“

Когато на сутринта се събуди, беше сама в бивака. Мрачния меч несъмнено бе отишъл отново на лов, макар лъкът му да стоеше опрян на едно повалено дърво. Чувстваше се странно, натежала някак, и си даде сметка, че за пръв път в живота си се събужда с пълен стомах. Ал Сорна беше опекъл фазана на шиш, като преди това го бе натрил обилно с мащерка. Сладка мазнина се стичаше по брадичката ѝ, докато нагъваше. Хвана го, че я гледа с усмивка, и това я накара да му обърне намусено гръб, но не и да спре да се храни.

Погледът ѝ се задържа на лъка. Беше по-малък от дългия лък, който се бе подиграл толкова жестоко с усърдието ѝ, по-тънък и несъмнено по-лесен за опъване. Тя се огледа, после взе лъка и една стрела от импровизирания колчан, който Ал Сорна беше оплел от трева. Усещаше го лек в ръцете си, по мярка. Прицели се в тънкия ствол на една бреза — лесна мишена на десетина метра разстояние. Лъкът се оказа по-труден за опъване от очакваното и събуди спомени за часовете безуспешни упражнения с дългия лък преди години, но поне успя да изтегли тетивата до бузата си, преди да стреля. Стрелата се отплесна в брезата и изчезна в туфа папрати зад нея.

— Не е зле. — Ал Сорна се приближаваше през храсталаците, понесъл в полите на наметалото си прясно набрани гъби.

Рева метна лъка към него, наведе се и извади ножа си.

— Балансът му не е добър — измърмори тя. — Стреля накриво.

Стисна косата си на тила и се зае с ритуалното подстригване, което правеше два пъти в седмицата.

— Недей — каза Ал Сорна. — Трябва да минеш за моя сестра, а азраелските жени носят косата си дълга.

— Азраелските жени са суетни повлекани. — Отряза решително един кичур и го пусна на земята.

Ал Сорна въздъхна.

— Е, сигурно можем да казваме, че си малоумна. И че още от малка имаш навика да си режеш косата. Милата ни майчица така и не успя да те отучи.