Тя скочи към високия, ножът ѝ полетя към оголеното му гърло…
Въздухът излезе от дробовете ѝ, заля я нетърпима болка, гръдният ѝ кош се бе срещнал с нещо твърдо. Ботушите му, осъзна със стон тя. Летеше във въздуха, изстреляна от ритника на високия, прелетя десетина стъпки, ако не и повече, и падна по гръб. Скочи на крака и замахна с ножа си там, където логиката на атаката трябваше да доведе високия… Острието разсече празен въздух. Високият стоеше до тиса и я гледаше по начин, който можеше единствено да я вбеси. Гледаше я с усмивка. Забавно му беше.
Тя изръмжа и се хвърли в атака, забравила за предпазливостта, която жрецът ѝ беше втълпявал с помощта на сопата си. Направи фалшиво движение наляво, после замахна да прониже рамото на високия… Ножът отново разсече празен въздух. Тя залитна, загубила равновесие. Завъртя се на пета и го видя да стои наблизо, все така усмихнат.
Хвърли се към него, ножът ѝ затанцува в сложна серия от посичащи и пронизващи удари, придружени от също толкова мълниеносна серия удари с крака… Нито един не го уцели.
Наложи си да спре, поемаше си накъсано дъх, опитваше се да овладее гнева и омразата. „Ако една атака се провали, оттегли се. — Думите на жреца звучаха ясно и силно в главата ѝ. — Оттегли се в сенките и чакай друга възможност. Отецът винаги възнаграждава търпението.“
Изръмжа за последно на високия и се обърна, готова да хукне и да се изгуби в мрака…
— Имаш очите на баща си.
ТРЪГВАЙ! — кресна гласът на жреца в главата ѝ. Но вместо да хукне, тя се обърна бавно. Изражението на високия се беше променило, тъга бе заела мястото на усмивката.
— Къде е? — попита троснато тя. — Къде е бащиното ми оръжие, Мрачен меч?
Той вдигна вежди.
— Мрачен меч. От години не бях чувал това име. — Върна се при огъня, хвърли няколко клонки върху жарта и щракна с огнивото.
Тя погледна към гората, после към бивака на високия, себеомраза и дълбоко объркване горяха в сърцето ѝ. „Слабачка, страхливка.“
— Ако ще оставаш, остани — каза Мрачния меч. — Ако ще бягаш, бягай.
Тя си пое дълбоко дъх, прибра ножа в канията и седна срещу него край разгарящия се огън.
— Мрачното те спаси — каза му обвинително. — Нечестивите ти магии са обида към любовта на Отеца.
Той изсумтя развеселено, подклаждайки огъня.
— По подметките ти има фъшкии от Уорнсклейв. Градските фъшкии имат характерна миризма. Трябваше да се скриеш така, че вятърът да не духа откъм теб.
Тя погледна обувките си и се срита мислено. Идеше ѝ да изстърже мръсотията от подметките си, но не го направи.
— Виждаш неща с Мрачното си зрение, иначе как би разбрал за баща ми?
— Имаш неговите очи, както казах. — Мрачния меч седна, посегна, взе една кожена торба и я метна към нея над огъня. — Дръж. Изглеждаш ми гладна.
В торбата имаше сушено месо и няколко овесени питки. Тя не обърна внимание нито на храната, нито на звуците, които издаваше празният ѝ стомах.
— Да де, знаеш какви са били очите му, защото ти си го убил — каза тя.
— Всъщност не го убих аз. Колкото до онзи, който го уби… — замълча за миг, изопнал лице в сурово изражение, — той също е мъртъв.
— Ти си виновен, ти си наредил нападението срещу неговата свещена мисия…
— Хентес Мустор беше луд фанатик, който уби собствения си баща и вкара Кралството в една ненужна война.
— Верния меч е въздал правосъдието на Отеца, наказал е един предател и се е опитал да ни освободи от вашето еретическо господство. Всяко негово действие е било в служба на Отеца и Неговата любов…
— Сериозно? Това той ли ти го каза?
Тя мълчеше, свела глава да скрие гнева си. Баща ѝ не ѝ беше казвал нищо, тя никога не го беше виждала, и този заразен от Мрачното еретик очевидно го знаеше.
— Просто ми кажи къде е — изсъска тя през зъби. — Мечът на баща ми. Той е мой по право.
— Това ли е мисията ти? Свещена мисия в търсене на метър наточена стомана? — Посегна към големия платнен вързоп, подпрян на дънера, и ѝ го подаде. — Вземи този, ако искаш. Изработен е с по-голямо умение от меча на баща ти.
— Оръжието на Верния меч е свещена реликва, описана като такава в Единадесетата книга, благословен от Световния отец да донесе обединение на Обичаните и край на еретическото господство.
Това, изглежда, го развесели още повече.
— Всъщност беше най-обикновено оръжие ренфаелска направа, оръжие на беден рицар или наемник. Без злато или скъпоценни камъни по дръжката, които да повишат стойността му.
Читать дальше