Антъни Райън - Владетелят на кулата

Форнела отклони погледа си от балистата, защото друго привлече вниманието ѝ — малка лодка, чиито гребла разсичаха спокойната повърхност на реката. Мъж стоеше прав на носа ѝ. Самият аз не различих чертите му, защото разстоянието беше голямо, но видях как Форнела застина.

— Нашият Съюзник ни праща креатурата си, почитаеми съпруже — каза тя.

Генералът проследи погледа ѝ и нещо премина по лицето му, гняв, но и страх също така. Изведнъж ми се прииска да се махна оттук. Който и да идваше с лодката, определено не исках да се озова близо до него, щом появата му предизвикваше страх в сърцата на хора като генерала и неговата съпруга. Но никъде не можех да отида, разбира се. Бях роб и не можех да се оттегля без разрешение. Затова нямах друг избор, освен да стоя и да чакам. Лодката скъси разстоянието до кораба. Воларианските моряци-роби уловиха въжетата, преметнати на палубата през парапета, и ги вързаха с бързина и отработени до съвършенство движения, резултат от дългогодишно робство и работа в постоянен страх.

Мъжът, който се прехвърли на палубата, беше на средна възраст, едър и набит, брадат и олисяващ, с безизразно лице.

— Добре дошъл — каза генералът с премерено неутрален тон. Обърнал се бе към новодошлия без име или титла, осъзнах аз. Кой беше този човек?

— Още разузнавателна информация, която да споделиш, предполагам? — продължи генералът.

Мъжът не обърна внимание на въпроса му.

— Алпиранецът — каза той на волариански с акцент, който се бях научил да разпознавам. Характерен беше за онези, които идват от Севера на Кралството. — Кой е той?

— Какво искаш от него? — попита Форнела с острия си тон. Той сякаш изобщо не я чу, а моят страх откри нови измерения, когато погледът му се плъзна по палубата и се спря върху мен. Новодошлият тръгна напред и се приближи достатъчно, за да усетя вонята на немитото му тяло. Миришеше на смърт и на пълно незачитане към всякакви човешки стандарти за чистота и макар че се свих назад, дъхът му ме блъсна като отровен газ.

— Къде — попита той — е Вейлин Ал Сорна?

„Нека Световният отец, що вижда всичко и знае всичко в Своята любов, насочва острието ми.“

Тя гледаше как високият мъж слиза по подвижното мостче и тръгва по кея. Облечен беше в обикновени моряшки дрехи, захабени и сивкави на цвят, със здрави, макар и износени ботуши, овехтяло вълнено наметало на раменете и — за нейна изненада — без меч нито на кръста, нито на гърба. Е, през рамо носеше стегнат с въже платнен вързоп, достатъчно голям да крие в себе си меч.

Високият се обърна, чул някой да го вика по име от кораба — едър чернокож мъж с червено шалче на врата, което го бележеше като капитана на плавателния съд, превозил един толкова знатен пътник до това толкова незначително пристанище. Високият поклати глава, усмихна се любезно, но с усилие, махна приятелски, но и без съмнение за сбогом, после обърна гръб на кораба. Продължи с бърза крачка напред и вдигна качулката си. На кея имаше немалко амбуланти, трубадури и курви, повечето не обърнаха внимание на новодошлия, а малцината, които направиха изключение, се загледаха в него заради високия му ръст. Групичка курви се опита, не твърде усърдно, да го примами с предлаганите услуги — в очите им той несъмнено бе поредният моряк с празни джобове, — но той само се засмя и разпери ръце сякаш неохотно да се извини за безпаричието си.

„Тъпи повлекани“, помисли си тя, приклекнала във влажната уличка, която ѝ служеше за дом през последните три дни. Дюкяните от двете страни на уличката продаваха риба и миризмата бе нетърпима. „За кръв е гладен той, не за плът.“

Високият зави зад един ъгъл, отправил се, без съмнение, към северната порта. Тя се надигна от скривалището си да го последва.

— Време е да си платиш, сладурано. — Пак онова дебело момче. Тормозеше я, откакто се беше нанесла в уличката, принуждаваше я да му плаща в монети, за да не я издаде на градската стража. В последно време пристанищните власти гонеха скитниците безпощадно, но тя знаеше, че интересът на дебелото момче е насочен към друг вид заплащане, не в монети. Вероятно бе на шестнайсет, значи две години по-малък от нея, но с два-три сантиметра по-висок и значително по-широк. Ако се съдеше по блясъка в очите му, вече бе успял да похарчи парите ѝ за вино. — Стига си се преструвала — каза той. — Още ден и се махам, все така казваш. Ама още си тука. Време е да си платиш.

— Моля те — каза тя уплашено, с писклив гласец, и отстъпи назад. Ако не беше толкова пиян, сигурно би се зачудил защо жертвата му отстъпва назад, навътре в уличката, към сенките, където със сигурност би била по-уязвима. — Имам още, виж. — И протегна ръка напред. Медник лъщеше мътно на слабата светлина.