Антъни Райън: Владетелят на кулата

— Съпруже, моля те — каза генералшата с нотка на раздразнение в гласа. — Платих скъпо за него.

— О, не се и съмнявам. — Генералът протегна ръка и една робиня притича да му поднесе чаша вино. — Не се тревожи, почитаема съпруго. Умът и ръцете му няма да пострадат, обещавам ти. Без тях би бил безполезен, нали така? Е, писарче, как се озова тук, в тази наша наскоро завладяна провинция? Ммм?

Отговорих бързо, като мигах да разкарам сълзите от болка. Колебанието се наказваше неминуемо.

— Дойдох да правя проучвания за нова история, господарю.

— Браво. Аз съм голям почитател на творбите ти, нали така, сърце мое?

— Несъмнено, съпруже. Самият ти си човек на науката. — Имаше нещо в гласа ѝ, когато произнесе последната дума. Едва доловимо, но реално. Презрение, осъзнах аз. Явно не уважаваше този човек. И въпреки това му правеше подарък, подаряваше му мен.

Кратка пауза, преди генералът да проговори отново, а когато го направи, в гласа му се промъкна острота. Доловил беше обидата, но предпочете да я преглътне. Кой всъщност командва тук, запитах се аз.

— И на каква тема е? — попита той. — Тази твоя нова история?

— Обединеното кралство, господарю.

— О, значи сме ти направили услуга, щом е така! — Засмя се, доволен от остроумието си. — Поднесли сме ти на тепсия края на историята.

Засмя се отново, отпи от виното и вдигна доволно вежди.

— Никак не е зле. Отбележи, секретарю. — Плешивият роб в ъгъла пристъпи напред, вдигнал перо над пергамента. — Заповеди за отрядите: да не закачат лозовите насаждения, а робската квота във винопроизводителните райони да се намали наполовина. Това умение да бъде запазено на територията на феодално владение… — Погледна ме с очакване.

— Кумбраел, господарю — казах аз.

— Да, Кумбраел. Глупаво име, простовато. Мисля, като се прибера у дома, да предложа на Съвета тази провинция да бъде преименувана.

— Само съветниците правят предложения в Съвета, почитаеми съпруже — каза съпругата. Този път не долових презрение, но забелязах как генералът сведе очи и удави гневния си поглед в чашата с вино.

— Какво бих правил без твоите услужливи коментари, Форнела? — измърмори той. — Е, историко, къде и как ти се удаде възможност да се присъединиш към нашето семейство?

— Пътувах с Кралската гвардия, господарю. Крал Малциус ми бе дал разрешение да придружа войската му в похода ѝ към Кумбраел.

— Значи си бил там? Станал си свидетел на моята победа?

Потиснах с усилие вълната от адски звуци и образи, които измъчваха сънищата ми от онзи ден насам.

— Да, господарю.

— Този подарък май ще се окаже по-ценен, отколкото си предполагала, Форнела. — Щракна с пръсти към секретаря си. — Писалка, пергамент и каюта за историка. Да не е твърде удобна обаче. Не искам да дреме, а да пише своя, без съмнение, сладкодумен и вълнуващ разказ за моята първа голяма победа в тази кампания. — Приближи се отново до мен с щастлива усмивка на лице. Усмивка на малчуган, който се е сдобил с нова играчка. — До сутринта да си готов. Ако не си, ще ти извадя едното око.

Ръцете ме боляха, гърбът ми се беше схванал да седя наведен над ниската масичка, която ми бяха дали. Робските ми дрипи бяха опръскани с мастило, а очите ми се затваряха от умора. Никога преди не бяха писал толкова много думи за толкова кратко време. Листове пергамент се валяха из каютата, изпълнени с недотам успешните ми опити да измайсторя лъжата, която генералът искаше от мен. Велика победа. Никакво величие нямаше на онова бойно поле. Имаше много страх, болка и кръв сред вонята на смърт и лайна, но величие нямаше. Генералът знаеше това, разбира се, защото именно той бе архитектът на поражението, което Кралската гвардия претърпя в онзи ден, но на мен ми бе заповядано да произведа лъжа и понеже бях послушен роб, се заех със задачата си сериозно и енергично.

По някое време след полунощ сънят ме надви и ме завлече в кошмар, прясно разпален от принудителните ми спомени за онзи ден… Лицето на Военачалника, когато стана ясно, че поражението е неминуемо, суровата решителност, с която той изтегли меча си и тръгна право към воларианския фронт, ала куритаите го посякоха, преди да е нанесъл и един удар…

Силно тропане по вратата на каютата ме изтръгна от съня и аз се изправих със залитане. Домашен роб влезе, понесъл табла с хляб и грозде, плюс малка бутилка вино. Остави ги на масата и си тръгна мълчаливо.

— Реших, че може да си гладен.

Фокусирах с уплашен поглед генералската съпруга, която стоеше на прага ми. Облечена беше с рокля от червена коприна, бродирана със златна нишка, която отлично подчертаваше фигурата ѝ. Побързах да сведа поглед към пода.