Алън Камбъл - Изкуството на лова

Конквилас сложи дъщеря си на пода и се прицели със стрела в огромното лице на тавана.

Фиорел се засмя.

— Доста време измина, унмерски благороднико.

— Пусни детето ми да излезе — отвърна Конквилас.

Каменните очи високо над тях се присвиха.

— Кажи ми, защо трябва да проявявам милосърдие, когато ти не прояви никакво към Дюна?

— Аз имам недостатъци — отвърна Конквилас. — Ти — не.

— Това не стига — рече формоменителят.

— Тогава да сключим сделка — продължи Конквилас.

— Каква сделка?

Конквилас свали лъка.

— Пусни я — рече високо. — И аз ще се бия с теб.

Гигантското каменно лице се намръщи.

— Това ли ти е сделката? Отказвам.

Конквилас седна на купчината камъни, сложи лъка до себе си и разпери празните си ръце.

— В такъв случай прави каквото искаш. Няма да се съпротивлявам. Но пък и ти никога няма да узнаеш.

— Какво да узная?

— Кой от нас е по-велик.

— Аз съм бог! — изрева Фиорел. — В сравнение с мен ти си нищо.

— Само защото притежаваш по-голяма сила — уточни Конквилас. — Но ако ти се отнеме, какво остава? Ако приемеш моя облик, копираш тялото ми до последната клетка, ако се направиш идентичен с мен и сетне ме предизвикаш на дуел, аз ще победя.

Фиорел обмисляше думите му.

— Няма нищо срамно — продължи Конквилас — да признаеш, че тази мисъл те плаши.

Богът отново се разсмя, после каза:

— Добре тогава. Съгласен съм. Но ако загубиш, тя също губи. Аз ще я открия.

Конквилас кимна.

Фиорел затвори очи и земята се разтресе. Пукнатините между тяхната група и изхода се затвориха, образувайки през порутения под път, по който можеха да излязат.

— Грижи се за нея — каза Конквилас на Грейнджър.

— Не! — извика Сисело. — Не, не, не! — Опита се отчаяно да се вкопчи в него, но господарят на дракони я върна нежно в обятията на Грейнджър и му нареди:

— Побързайте.

Грейнджър вдигна ридаещото момиче.

— Кобул?

Бахретроанецът, изглежда, се колебаеше. Вдигна глава към огромното каменно лице, огледа и пътя към изхода. От сферата на Кир нямаше и следа.

— Тръгвам с теб, Грейнджър — заяви той. — Това нещо е твърде голямо.

Хукнаха към изхода, като оставиха господаря на дракони сам сред отломките. Само веднъж полковникът погледна през рамо. Бяха вече твърде далече, но му се стори, че на устните на Аргусто Конквилас играе усмивка.

Крал Паулус се загледа в спящата Янти. После коленичи до леглото и опря буза до корема ѝ. Заслуша се, надявайки се да чуе туптенето на малкото сърчице, но не долавяше нищо.

Херцог Кир насочи отново далекогледа си към прозореца. Не виждаше отвора към Сегард от тази стая на двореца, но различаваше ясно облаците прах, които се вдигаха над гората и мястото, където според очевидци се бил срутил входът на тунела. От хилядите, влезли в Анейските палати да гледат турнира, се бе спасила само шепа нещастници.

— Фиорел вече трябваше да е излязъл — подхвърли херцогът.

— Остави го да се наслаждава на срещата с Конквилас — отвърна кралят. — Достатъчно дълго чака този момент. — Вдигна глава от корема на Янти. — Ако е момче, ще го нарека Йонас.

Кир кимна, ала все така бе потънал в мисли. Формоменителят наистина вече трябваше да е пристигнал в двореца. Какво ли можеше да го задържа? Сомнамбулумът, увиснал в ъгъла на стаята, внезапно забръмча развълнувано.

Крал Паулус погледна към него преди отново да насочи вниманието си към Янти. Гледа я дълго. После взе една чаша от шкафчето до леглото и наля вода в разтворените ѝ устни.

— Знаеш ли — каза. — Няма никакъв смисъл да се ограничаваме с едно дете. Може да имаме три, дори четири.

— Това ще е много разумно, сир — каза Кир и завъртя глава, чул внезапен шум. Далечен тътен, като от удари на гигантски чук върху наковалня.

Крал Паулус също го чу.

— Какво е това?

Звукът се приближаваше. Сега вече го чуваха съвсем ясно — равномерен тропот. Като на маршируващи войници.

Или тежки стъпки.

— Мислиш ли, че е Фиорел? — попита кралят.

Херцог Кир погледна чашата с вода до леглото. Повърхността ѝ се набръчкваше при всеки удар. А тътнежът продължаваше да се усилва. Каквото и да идваше, звучеше сякаш вече е отвън в коридора. Кир вече не се съмняваше, че са стъпки. Тежки стъпки.

Спряха пред вратата.

Крал Паулус подуши въздуха и попита:

— Не ти ли мирише на парфюм?

$orig_author=Alan Campbell

$orig_lang=en

$orig_series=Gravedigger Chronicles

$series=Хрониките на Гробарите