Алън Камбъл - Изкуството на лова

— Чудя се ще знаеш ли… — рече той.

— Какво да знам?

— Дали пък формоменителят не те е убил и не е приел облика ти — продължи Конквилас. — Да е станал твое пълно копие, частица по частица, до последната капка кръв. С всички спомени. Дали ще знаеш, че си подменен?

Грейнджър имаше достатъчен опит с копиращия меч, за да си даде сметка, че не може да отговори на този въпрос.

— Ако Фиорел вече ме е убил — отвърна той, — няма смисъл да се безпокоиш за това.

Господарят на дракони кимна.

— Късно е. Ще ида да поспя. — Наведе се и взе дъщеря си в обятията си. Тя не помръдна. — Ти също трябва да си отдъхнеш.

— Нямам нужда — отвърна Грейнджър. — Аз съм умрял.

Конквилас го погледна учудено.

— Дори мъртъвците имат нужда от отдих.

Грейнджър наистина заспа. На сутринта, в последния ден от турнира, го събуди барабанен бой. Той изстена, падна от леглото и бронята му издрънча на каменния под. Чу се тихо бръмчене. Грейнджър подуши въздуха.

Каква беше тази воня, която лъхаше от него?

Изправи се и поля бронята с парфюма на Сисело. Помогна — но не много. След това излезе да види за какво е врявата.

Ударите на барабаните идеха откъм арената в центъра на огромното помещение и Грейнджър си проправи път натам. Оказа се, че крал Марквета прави демонстрация на уменията си с меча.

Беше се съблякъл до кръста и се сражаваше с посичаща кутия.

Посичащите кутии бяха особено свирепо унмерско изобретение и тази, която се биеше с Марквета, не правеше изключение. Украсено с гравюри метално сандъче, високо двайсетина сантиметра и увиснало във въздуха на височината на главата на краля. От едната му страна се подаваше обикновено острие, не по-дълго от няколко сантиметра. Това оръжие би изглеждало смешно, ако не беше ужасяващата бързина, с която нападаше.

Внезапно машинката се стрелна толкова бързо във въздуха, че Грейнджър я изгуби от очи. Марквета завъртя рязко оръжието. Чу се звън на метал, хвръкнаха искри и кутията тупна на пода и остана да лежи там, издавайки тихо бръмчене. Накрая се размърда и отново се издигна във въздуха.

Тълпата избухна в овации.

Барабаните задумкаха оглушително. Някой извика:

— Седем пъти!

Грейнджър се прозя и напусна арената. Тръгна да търси Конквилас.

Зад него тълпата пак аплодира.

— Осем! — дойде викът.

Намери Конквилас пред тентата, където си похапваше здраво. Сисело беше начумерена.

— Унесла се е в грижи — обясни господарят на дракони.

— За твоя двубой?

Конквилас кимна.

Грейнджър премълча. Тя не беше единствената обезпокоена.

Негов противник в третия рунд бе един валсиндърски главорез, Манфред Бардър, който се биеше с кинжал и лък и носеше ужасно стари кожени доспехи, отразяващи магичните атаки, за да ги върнат към техния източник. Вече беше изпържил мозъка на един унмерски бруталист, а след това, още преди нещастникът да се предаде, го бе промушил в черния дроб.

Бронята на Грейнджър забръмча с нарастващо усилие, но тъй като магията, която използваше, бе насочена навътре, главорезът нямаше никакви предимства над него. Оказа се най-лесният бой на полковника досега.

Конквилас спечели своя рунд срещу един рицар от Северна Анеа. Този човек, както се говореше, бил телохранител на един от императорските съперници и притежаваше забележителни умения с късия си меч и щита. Но и той бе надвит от унмерския господар на дракони. Бахретроанският бруталист едва не изтри от лицето на земята един валсиндърски наемен убиец, докато Марквета и чичо му се изправиха срещу последните двама вождове в турнира — и двамата накичени с магьоснически амулети.

И така дванайсетте станаха шест, а Фиорел все още не се бе разкрил.

Последните участници бяха Грейнджър, Конквилас, Марквета, Кир, бахретроанският магьосник Кобул и една наемничка — мургава мускулеста жена на име Голса, която се сражаваше от името на господаря на Барутните острови. Тя бе феноменален воин, еднакво добра с боздуган и меч, цялата изрисувана със защитни заклинания, които досега бяха неутрализирали всякакви опити за магични атаки. Криеше лицето и ръцете си зад метална мрежа и тя само ѝ придаваше още по-страховит вид. Но най-страшното от всичко бе умението ѝ да изкривява пространството около себе си.

Голса твърдеше, че дарбата ѝ е естествена, но Грейнджър подозираше, че използва някакво унмерско приспособление — брошка или верижка, а може би дори същата тази мрежа, с която покриваше част от тялото си. Той я гледа, докато мереше сили с един унмерски лорд — слаб посребрял мъж, един от най-талантливите майстори на меча, които Грейнджър бе виждал, макар и не толкова добър, колкото победения от Конквилас анейски рицар. Мъжът бе по-чевръст от Голса с меча, ала не успяваше да нанесе удар върху тялото ѝ, защото всеки път тя изкривяваше пространството. Един светкавичен удар към шията ѝ се превърна в мушване на земята под краката ѝ. Атаките му завършваха по този начин не защото не му достигаше точност, а тъй като повърхността около нея постоянно се менеше. Затова пък нейните удари идваха от неочаквани ъгли и го повалиха на земята преди накрая да се предаде.