Аманда Хокинг - Въздигната

— Би ли искала малко чай, Уенди? — попита ме Елора, без да ме поглежда. Отскоро беше започнала да ме нарича Уенди. Дълго време отказваше да се обръща към мен по друг начин освен с „принцесо“, но отношенията ни се променяха.

— Да, моля — казах, сядайки срещу нея на масата. — Какъв е?

— Къпина. — Тя напълни чашката пред мен и остави чайника на масата. — Надявам се, че си гладна тази сутрин. Наредих на главния готвач да ни приготви малко пиршество.

— Гладна съм, благодаря — отвърнах аз и стомахът ми издаде звук в знак на потвърждение.

— Тогава заповядай. — Елора махна към отрупаната маса. — Вземи си каквото искаш.

— Ти няма ли да хапнеш? — попитах, посягайки към малините.

— Ще хапна — рече Елора, но не си взе чиния. — Как се чувстваш на рождения си ден?

— Добре засега. Но всъщност съм будна съвсем отскоро.

— Уила подготви ли ти празненство? — попита Елора, вземайки си разсеяно една синя слива. — Гарет ми спомена нещо такова.

— Да, тя ми организира малко парти снощи — отвърнах, дъвчейки. — Беше много хубаво.

— О, а аз си мислех, че ще е днес.

— Рис имаше планове за днес и понеже нямам много приятели, Уила реши, че тържеството трябва да е ден по-рано.

— Разбирам. — Елора отпи от чая си и не каза нищо повече няколко минути. Просто ме гледаше, докато ям, което преди би ме накарало да се чувствам неловко, но бях започнала да осъзнавам, че й беше приятно да го прави.

— Как се чувстваш днес? — попитах аз.

— Вече мога да се разхождам из стаята. — Тя сви леко рамене и се обърна към прозореца.

Транспарантите бяха леко вдигнати, допускайки ярката светлина в стаята. Върховете на дърветата отвън бяха покрити с тежко одеяло от сняг, а отражението правеше сиянието на слънцето два пъти по-силно.

— Изглеждаш добре — подхвърлих аз.

— Ти също изглеждаш добре — отвърна Елора, без да се обръща. — Този цвят ти отива.

Погледнах роклята си. Тя беше тъмносиня и украсена с черна дантела. Уила ми я беше избрала и я намирах за наистина красива. Но все още не бях свикнала Елора да ми прави комплименти.

— Благодаря! — отвърнах.

— Разказвала ли съм ти някога за деня, в който се роди? — попита Елора.

— Не. — В този момент ядях ванилов йогурт, но веднага оставих лъжичката в чинията. — Казвала си ми само, че е станало бързо.

— Ти дойде по-рано — рече тя тихо, сякаш потънала в спомени. — Майка ми беше с мен. Тя използва внушение, за да подтикне тялото ми към раждане. Това беше единственият начин да те предпазим, но ти подрани две седмици.

— В болница ли бях родена? — попитах аз, давайки си сметка, че не знам почти нищо за собственото си раждане.

— Не. — Елора поклати глава. — Отидохме в града, в който живееше твоето приемно семейство. Орен смяташе, че съм се спряла на едно в Атланта, но вместо това аз избрах семейство Евърли, които живееха в Северен Ню Йорк. Майка ми и аз отседнахме тайно в близък хотел, в случай че Орен се натъкнеше на следите ни — продължи Елора. — Томас държеше Евърли под око, докато започнаха родилните мъки на майката.

— Томас? — попитах аз.

— Да, Томас дойде с нас — кимна Елора. — Всъщност така се запознах с него — докато бягахме от съпруга ми. Тогава той беше нов следотърсач, но вече бе доказал, че е находчив, и затова майка ми спря избора си на него да ни помогне.

— Значи, той е бил там, когато съм се родила? — попитах аз.

— Да, той беше там. — Тя се усмихна при спомена. — Родих те на пода в банята на хотела. Майка ми използва способностите си, предизвика раждането и направи така, че да не чувствам болка и да не крещя. А Томас седеше до мен, държеше ръката ми и ми повтаряше, че всичко ще бъде наред.

— Страхуваше ли се? — попитах аз. — Да раждаш по този начин?

— Бях ужасена — призна тя. — Но нямах избор. Налагаше се да те скрия и защитя. Това трябваше да бъде направено.

— Знам — рекох аз. — Направила си каквото е трябвало. Сега разбирам всичко.

— Ти беше толкова мъничка. — Усмивката й се промени и тя наклони леко глава. — Не знаех, че ще бъдеш толкова малка, и освен това беше толкова красива. Роди се с тъмна сплъстена коса и тези големи, тъмни очи. Беше изящна, съвършена и моя.

Тя замълча, потънала в мисли, а аз усетих в гърлото си нещо като буца. Беше толкова странно да чуя майка ми да говори за мен по начина, по който майките говореха за децата си.

— Исках да те прегърна — каза Елора накрая. — Молех майка ми да ми позволи да те подържа, но тя каза, че това само ще влоши нещата. Ти беше в ръцете й, повита в чаршаф, и тя те гледаше със сълзи в очите. След това майка ми тръгна. Откара те в болницата, за да те остави на семейство Евърли, и се върна с друго бебе, което не беше мое. Тя ме накара да го взема на ръце, да се грижа за Рис. Каза ми, че така ще ми бъде по-леко. Но аз не го исках. Ти беше моето дете и аз исках теб. — Елора се обърна да ме погледне и този път очите й изглеждаха по-бистри, отколкото преди. — Аз наистина те исках, Уенди. Въпреки всичко, което се случи между баща ти и мен, аз те исках. Повече от всичко друго на света.