Аманда Хокинг: Разкъсана

Когато Рис и аз се появихме пред вратата на „брат“ ми Мат в осем сутринта, той беше щастлив да ме види. Или по-точно радваше се, че не съм изчезнала завинаги. И макар в същото време да кипеше от гняв, той ме остави да му разкажа всичко от игла до конец, гледайки ме през цялото време с някаква смесица от озадачение и ярост.

За щастие Мат беше единственият, на когото трябваше да опиша преживяванията си. Моят законен настойник е леля ми Маги, но тя не беше там, когато пристигнахме. Мат обясни, че е заминала да ме търси в Орегон. Нямам никаква представа защо, но по някаква причина беше решила, че съм избягала именно там.

Докато Рис и аз седяхме на изтърканото елегантно канапе в стаята на Мат, отрупана с кашони, които все още не беше разопаковал след преместването ни тук преди два месеца, той крачеше напред-назад пред нас.

— Все още не разбирам — каза и се спря, скръстил ръце на гърдите си.

— Няма нищо за разбиране — настоях аз, махвайки с ръка към Рис. — Той е твой брат! Достатъчно е само да се вгледаш в него.

Аз имам тъмна, необуздано къдрава коса и махагонови очи. Мат и Рис имат пясъчноруси коси и сапфирени очи. В лицата и на двамата има нещо много по-открито, а усмивките им са някак непринудени. Рис гледаше Мат в смаяна почуда с широко отворени очи.

— Как изобщо е възможно да знаеш това? — попита Мат.

— Аз пък не разбирам защо просто не ми се довериш. — Въздъхнах и облегнах главата си на канапето. — Никога не те лъжа.

— Ти просто избяга от вкъщи! — извика Мат. — Нямах никаква представа къде си. Как бих могъл да ти вярвам!

Гневът му не можеше да прикрие колко е огорчен и тялото му издаваше напрежението, на което е бил подложен. Когато изчезнах, той е рухнал, сигурна съм в това. Лицето му беше изпито и измъчено, очите зачервени и уморени и вероятно беше свалил пет килограма. Чувствах се виновна, но не бях имала избор.

Мат беше обсебен от идеята за моята безопасност, което бе страничен ефект от опита на майка ми да ме убие и всичко друго, което се случи. Животът му се въртеше около мен до степен, която беше нездравословна. Той нямаше нито приятели, нито работа, нито свой собствен живот.

— Трябваше да избягам! Разбираш ли? — Прокарах ръка през заплетените си къдрици и тръснах глава. — Не мога да ти го обясня. Тръгнах си заради моята сигурност, както и заради вашата. Дори не знам дали трябва да бъда тук и сега.

— Сигурност? От какво си бягала? Къде беше?! — попита Мат отчаян, не за първи път.

— Мат, не мога да ти кажа! Бих искала, но не мога!

Не знаех дали имам право да му разказвам каквото и да е било за Трил. Предполагах, че всичко, свързано с тях, беше тайна, но от друга страна, никой не ми беше забранил изрично да говоря пред външни хора. Мат обаче и без това не би ми повярвал и по тази причина не виждах смисъл да отварям дума за това.

— Ти наистина си мой брат — каза Рис приглушено и се наведе леко напред, за да огледа Мат по-добре. — Това е толкова странно.

— Да, странно е — съгласи се Мат. След това се размърда неловко под втренчения поглед на Рис, преди да се обърне към мен със сериозен израз на лицето. — Уенди, може ли да разменим няколко думи? Насаме?

— Ъ-ъ, разбира се. — Погледнах многозначително към Рис.

Разбирайки намека, той стана.

— Къде ви е банята?

— Надолу по коридора, срещу кухнята. — Мат посочи вдясно.

Рис кимна и му се усмихна, а сетне тръгна в указаната от Мат посока. Когато се отдалечи, Мат седна на холната масичка пред мен и понижи глас.

— Виж, Уенди, не разбирам какво става. Нямам представа каква част от това, което ми казваш, е вярно, но това момче ми изглежда много особено. Не го искам в къщата си и не знам защо си го довела тук.

— Той ти е брат — повторих уморено аз. — Честно, Мат. Никога не бих те лъгала за нещо толкова важно. Сто процента съм сигурна, че той е твоят истински брат.

— Уенди… — Мат разтърка челото си и въздъхна. — Виждам, че вярваш в това. Но как би могла да си сигурна? Това момче просто те залъгва с разни истории.

— Не, не е вярно — отвърнах. — Рис е най-честният човек, когото познавам, с изключение на теб. В което има логика, тъй като сте братя. Моля те, дай му шанс. Ще видиш.

— Ами семейството му? — попита Мат. — Кой го е гледал през изминалите седемнайсет години и половина? Не им ли липсва? И не са ли те твоето „истинско“ семейство в такъв случай?