Аманда Хокинг: Разкъсана

— Виждаш ли? — Фин махна с ръка към мен, след което въздъхна и се изправи. — В такъв случай трябва да тръгваме.

— Сериозно ли говориш? — Не можах да скрия изненадата в гласа си.

— Да, сериозно ли говориш? — отекна Дънкан.

— Ти каза, че няма нещо, което може да те убеди. Променило ли се е нещо в това отношение? — Фин се извърна към мен. В гласа му имаше нотки на надежда, но погледът му беше почти подигравателен. Аз поклатих решително глава. — Тогава нямам какво друго да кажа.

— Фин… — Дънкан понечи да възрази, но Фин го спря с ръка.

— Трябва да тръгваме. Нейният „брат“ скоро ще ни усети.

Погледнах към затворената врата на стаята си, хрумвайки ми, че в този момент Мат може да е непосредствено зад нея. Последния път, когато Мат и Фин се бяха срещнали, нещата не се бяха развили добре и нямах желание това да се повтаря.

— Добре, но… — Дънкан замълча, разбирайки твърде късно, че няма с какво да заплаши нито един от нас. Той още веднъж ме удостои с бърз поклон. — Принцесо, сигурен съм, че ще се срещнем отново.

— Ще видим — свих аз рамене.

Дънкан се измъкна през прозореца на стаята ми, като направо се просна на покрива. Фин тръгна след него и му помогна да се покатери, за да не се пребие, без да иска.

След като успя най-после да излезе, Дънкан наполовина скочи, наполовина тупна от покрива. Фин го наблюдаваше притеснено за момент, държейки пердето дръпнато, но не го последва веднага.

Вместо това се обърна и ме погледна. Гневът и решимостта ми постепенно отслабваха. В някаква степен допусках, че Фин не би оставил нещата така.

— След като изляза, заключи прозореца след мен — нареди той. — Погрижи се също да са заключени и всички врати и в никакъв случай не излизай навън сама. Никога не ходи някъде през нощта и ако е възможно, винаги взимай Мат и Рис със себе си. — Той отклони за момент поглед от мен, замисляйки се за нещо.

— Въпреки че на нито един от тях не може да се разчита за нищо… — Гласът му постепенно заглъхна и тъмните му очи пак се спряха върху мен. Изражението му беше умоляващо и той вдигна ръка, сякаш искаше да докосне лицето ми, но сетне отново я свали. — Трябва да бъдеш внимателна.

— Добре — обещах.

Докато стоеше непосредствено пред мен, долавях топлината на тялото му и уханието на одеколона му. Беше приковал погледа си върху лицето ми и аз си спомних усещането, когато сплете пръсти в косите ми и ме притисна така силно до себе си, че едва успявах да си поема дъх.

Беше толкова силен и овладян. В редките случаи, когато си позволяваше да даде израз на страстта си към мен, ме обземаше най-задушаващото чувство, което някога съм изпитвала.

Не исках да си тръгва, нито пък той го искаше. Но и двамата бяхме взели своите решения, които не желаехме да променим. Кимна ми още веднъж, след това отклони поглед, обърна се и се измъкна през прозореца.

Дънкан го чакаше до дървото и Фин скочи изящно на земята. Дънкан все още не искаше да тръгва, така че Фин трябваше да го убеди да се отдалечат от къщата.

Когато стигнаха живия плет, който разделяше нашата морава от тази на съседите, Фин се огледа, за да се увери, че наоколо няма никого. После, без дори да погледне към мен, двамата с Дънкан се обърнаха и изчезнаха.

Затворих прозореца и го заключих, както ми беше казал Фин. Бях почувствала ужасна болка, когато го видях да си отива. Макар да беше правил това и преди, не можех да повярвам, че наистина си тръгна, убеждавайки при това и Дънкан да го последва. Ако беше толкова загрижен заради витра , защо ме остави незащитена?

И след това изведнъж отговорът ме осени. Фин никога не ме беше оставял без защита, независимо какво исках аз или някой друг. Разбирайки, че няма да тръгна с него, той беше решил да не губи повече време в празни спорове. И сега просто щеше да чака под прикритие, докато променя решението си.

Дръпнах плътно завесите. Неприятно ми беше да ме шпионират, но в същото време намирах някаква странна утеха в това да знам, че Фин бди над мен. След като бях държала прозореца толкова дълго отворен, в стаята бе станало ужасно студено, затова отидох в килера и си облякох един дебел пуловер.

Нивото на адреналина ми се беше покачило след появата на Фин и никак не ми се спеше, но въпреки това нямах търпение да се свия на леглото, макар и да нямаше никаква вероятност да заспя.

Легнах, опитвайки се напразно да пропъдя Фин от мислите си. Няколко минути по-късно чух отдолу силен трясък. Мат нададе вик, но той беше бързо сподавен, при което къщата потъна в дълбока тишина.