Аманда Хокинг - Разкъсана

— Защо? Защо да не се спрат? — попитах. — Вероятно има трилове, които са по-лесни за залавяне от мен. И какво от това, че съм принцеса? Ако не се върна, Елора може да ми намери заместничка. Аз съм без особено значение.

— Ти си много по-могъща, отколкото допускаш.

— Какво точно означава това?

Преди той да успее да отговори, от покрива над прозореца ми долетя шум. Фин ме сграбчи за ръката, отвори вратата на килера и ме бутна вътре. По принцип не обичам да бъда затваряна в килери и вратите да бъдат затръшвани под носа ми, но знаех, че в случая го беше направил за мое добро.

Открехнах вратата съвсем малко, за да виждам какво се случва и да се намеся, ако е нужно. Колкото и да бях бясна на Фин, никога нямаше да допусна да бъде наранен заради мен. Не и отново.

Фин стоеше на няколко крачки от прозореца. Очите му горяха и раменете му бяха леко приведени напред, но когато фигурата на неканения гост се промуши през прозореца, той само се изсмя.

На влизане непознатото момче се спъна в перваза на прозореца. То носеше много тесни джинси и лилави обувки с развързани връзки. Фин, който стърчеше високо над него, го гледаше скептично.

— Хей, какво правиш тук? — Новодошлият отметна няколко кичура коса от очите си и дръпна надолу якето си. То беше закопчано от горе до долу и краят му се срещаше с ръба на панталона му. При всяко негово движение или навеждане якето се повдигаше леко нагоре.

— Прибирам принцесата.

— Нима са изпратили теб? — Фин повдигна вежди. — Елора наистина ли мисли, че можеш да я върнеш обратно?

— Хей, аз съм добър следотърсач! И съм върнал повече хора от теб!

— Това е така, защото си седем години по-голям от мен — отвърна Фин. Което означаваше, че това недодялано хлапе беше на двайсет и седем. Изглеждаше доста по-малък.

— Както и да е. Елора избра мен. Ще трябва да се примириш с това. — Момчето поклати глава. — Какво? Да не би да ревнуваш или нещо подобно?

— Не говори глупости.

— И така, къде е принцесата все пак? — Той обходи стаята с поглед. — Нима е избягала от Трил заради това ?

— Това е моята стая! — Излязох от килера, при което новодошлият следотърсач подскочи. — И не е нужно да бъдеш толкова снизходителен.

— О, простете — запъна се той, изчервявайки се. — Моля, приемете извиненията ми, принцесо. — Момчето ми се усмихна неуверено, а аз направих лек реверанс. — Дънкан Янсен, на вашите услуги.

— Вече не съм принцеса и няма да тръгна с теб — отвърнах. — Току-що обясних това и на Фин.

— Какво? — Дънкан погледна колебливо към Фин, подръпвайки отново якето си. Фин седеше на края на леглото ми и не каза нищо. — Принцесо, вие трябва да дойдете. Тук не е безопасно за вас.

— Не ме е грижа. Ще поема рисковете и ще остана тук.

— Не може да е чак толкова лошо в двореца. — Дънкан беше първият човек, когото чувах да нарича къщата на Елора дворец, въпреки че в някаква степен това беше вярно. — Вие сте принцесата. Имате всичко.

— Няма да тръгна. Можеш да кажеш на Елора, че си направил всичко по силите си, но съм отказала.

Дънкан погледна отново към Фин, търсейки подкрепа. Той обаче само сви рамене и безразличието му ме изненада. Бях му казала, че този въпрос е приключен, но в действителност не очаквах да ме послуша заради искрената му убеденост, че съм в опасност.

— Тя не може да остане тук! — Дънкан беше решил, че трябва да спечели Фин на своя страна.

— Допускаш ли, че не съм съгласен с теб? — Фин повдигна вежди.

— Не мисля, че ми помагаш особено — отбеляза Дънкан. Той за пореден път пооправи якето си, опитвайки се същевременно да респектира Фин с поглед — задача, която знаех, че е невъзможна.

— Какво очакваш да й кажа, което вече да не съм го казал? — Гласът на Фин прозвуча безпомощно.

— Значи предлагаш да я оставим тук? — попита Дънкан неуверено.

— Между другото, аз съм тук. И не ми харесва да говорите за мен, сякаш съм някъде другаде — вметнах ядосано.

— Ако това е желанието й, не можем да направим нищо друго — каза Фин, подминавайки думите ми без коментар. Дънкан се размърда неспокойно и ме погледна. — Не може да я отвлечем, което не ни оставя много други възможности.

— А не можеш ли… — Дънкан понижи глас и започна да си играе с ципа на якето си. — … Нали се сещаш, да я убедиш по някакъв начин?

Очевидно във Фьоренинг беше тръгнал слух за привързаността на Фин към мен. Бях вбесена и твърдо решена да не позволя чувствата ми към него да бъдат използвани срещу мен.

— Нищо не може да ме убеди! — троснах се рязко.