Аманда Хокинг - Разкъсана

Скочих на крака и се втурнах към вратата. Отворих я с разтреперани ръце, надявайки се, че Фин се е опитал да се промъкне обратно, натъквайки се по този начин на Мат.

В следващия момент чух Рис да пищи.

Рис беше спрял да крещи. Тъкмо бях излязла от стаята си, когато чух по стълбите да отекват тежки стъпки и преди да успея да реагирам, тя беше пред мен.

Кира, следотърсачката витра , с която си бях имала работа и преди, се появи на стълбищната площадка. Тъмната й коса беше късо подстригана и носеше дълго, черно, кожено манто. Тя се хвана за парапета и леко приклекна. Веднага щом ме видя, се усмихна презрително, показвайки ми много повече зъби, отколкото имаха хората.

Втурнах се към нея, надявайки се на елемента на изненадата, но нямах късмет. Тя се отдръпна рязко, преди да успея да я доближа, и запрати бърз ритник в стомаха ми. Залитнах назад, хващайки се драматично за корема и когато тя тръгна отново към мен, я ударих с юмрук.

Дори не можах да я зашеметя. Кира ми отвърна с много по-силен удар право в лицето. Когато се строполих на земята, тя се спря, усмихната, над мен. От носа й капеше кръв.

Помъчих се да се изправя на крака и тя ме сграбчи за косата и ме задърпа нагоре. Ритнах я, докато ме повдигаше, но бях възнаградена за дързостта си с толкова силен ритник в тялото, че извиках от болка. Кира се изсмя и ме ритна отново.

Този път пред очите ми се спусна бяла пелена и за момент изгубих ориентация. Всичко около мен заглъхна и едва не изгубих съзнание.

— Спри! — извика някой силно.

Когато отворих с усилие подпухналите си клепачи, видях някакъв мъж да тича по стълбите към Кира. Той беше висок и добре сложен под черния си пуловер. Кира ме пусна да се строполя на земята, когато мъжът стигна до площадката.

— Няма да я нараня сериозно, Локи — каза тя с почти плачлив глас.

Опитах се да се изправя на крака, въпреки че се чувствах замаяна, но тя отново ме ритна, запращайки ме на земята.

— Престани! — сряза я мъжът. Кира се нацупи и направи крачка назад.

Той се спря пред мен, висок и внушителен, и след това коленичи. Можех да се опитам да пропълзя на известно разстояние от него, но нямаше да стигна далече. Непознатият наклони леко глава, наблюдавайки ме с любопитство.

— Значи целият този шум е заради теб — каза замислено.

Протегна се и сграбчи лицето ми в ръцете си. Без да ми причинява болка, но заставяйки ме да гледам към него. Карамелените му очи бяха приковани в моите. Исках да извърна глава, но не можех.

Онази странна мъгла все още ме обгръщаше и колкото и да бях ужасена, почувствах тялото ми да се отпуска и да губи способността си за съпротива. Клепачите ми бяха твърде тежки, за да ги държа отворени и неспособна да се владея, аз заспах.

Сънувах вода. Но не можех да си спомня нищо по-конкретно от това. Чувствах хлад, който трябваше да бъде съпътстван от тръпки, но такива нямаше. Бузите ми обаче бяха топли и усещах до тях нещо меко.

— И ти ми казваш, че тя е принцеса ? — попита Мат и аз усетих гърдите му да боботят над мен. Главата ми лежеше на бедрото му и колкото повече се събуждах, толкова повече разбирах колко ужасно се чувствах.

— Това не е толкова фантастично, колкото звучи — каза Рис. Гласът му идваше някъде от другия край на стаята. — Веднъж щом повярваш в историята за Трил, частта с принцесата е доста лесна за разбиране.

— Вече не знам в какво трябва да вярвам — призна Мат.

Отворих очи с усилие. Клепачите ми бяха неестествено тежки и лявото ми око беше отекло от удара на Кира. Стаята се въртеше около мен и аз премигнах с очи, за да фокусирам погледа си.

Когато най-накрая мъглата пред погледа ми се разсея, все още не разбирах какво всъщност виждам. Подът като че ли беше пръстен, а стените бяха от кафяви и сиви камъни, влажни и стари на вид. Помещението напомняше за стар зимник… или тъмница.

Рис крачеше в другия край на килията със скорошни натъртвания по лицето. Опитах се да се надигна, но цялото тяло ме болеше и главата ми беше замаяна.

— Хей, по-полека — каза Мат, слагайки ръка върху рамото ми, но аз не го послушах.

Изправих се до седнало положение. Това ми струваше много повече усилия, отколкото обикновено и направих болезнена гримаса, когато се облегнах на стената до него.

— Ти се събуди! — Рис се ухили и вероятно беше единственият човек на света, който можеше да изглежда щастлив в такава ситуация.

— Как се чувстваш? — попита Мат. Той самият нямаше никакви видими наранявания, което беше обяснимо, имайки предвид, че беше по-добър боец от Рис и от мен.